религията чиму

Културата Чиму съществува в периода 1200-1476 год., хронологичните рамки на съществуването на държавата Чимор в северната част на перуанското крайбрежие, в района на днешния град Трухильо. Възникването на тази култура е осветено с генеалогичен мит за нейните носители, а краят й настъпва с превземането на държавата от инките. В този район преди това се е развивала културата на мочиките, но дистанцията между двете във времето е сериозна. По-скоро вероятно са интегрирани компоненти на културата на Сипан (Ламбайек) с превземането на този град от Чиму. Самоназванието на носителите на тази култура не е известно; известно е, че управниците на държавата са наричани също чиму. Има сериозни изследвания върху езика на тази общност. Вероятно някои от принципите на организиране на държавата, а и част от културните традиции са заети от инките.

 

Чан Чан - Трухильо

Столица на Чимор е град Чан Чан, т. е. Домът на Дракона. Той е най-големият град в предколониална Америка и най-големият в света град от глина. Разположен е върху площ от близо 20 кв. км и сградите и съоръженията му са от неизпечена глина. Огражда го стена с формовани декоративни елементи. Разделен е на квартали и всеки квартал има свои административни и култови сгради. Има руини от четири пирамидални конструкции, за едната от които е установено, че представлява гробница на управник чиму; погребан е с много украшения, изделия от метал и тъкани, както и с принесени в жертва млади жени; няма данни за такъв тип гробници в предшестващите централноандски култури. Централната част на града е главното култово средище. Предполага се, че населението на града е било около 50 хиляди души. Майстори на глинените конструкции, сред които е и т. нар. велика перуанска стена (дълга е 100 км и се асоциира по функции с Великата китайска стена), жителите на Чимор остават особено известни и със съвършената изработка на изделия от метал, особено от сребро и злато.

 

Жрец

В района на града са двата храма, известни от времето на мочика – Уака дел Сол, т. е. храмът на Слънцето, и Уака де ла Луна, храмът на Луната. Вероятно храмовете са престроявани, и култовото им по става по-различно от това при мочика. Двата храма, по които се съди за специфики на религията в Чимор, са храмът на Дракона, известен още като храмът Арко Ирис, и храмът Есмералда.

На бог Дракон е посветен едноименният храм. Божеството се изобразява във формата на небесна дъга, откъдето идва и другото название на храма - Арко Ирис. Смята се, че именно Драконът е сътворил Слънцето и Луната, съзвездията и съществата. Структурата на храма е пирамидална, стените са украсени с дъговидни изображения.

Според мит или древна легенда чиму са се заселили по тези земи, идвайки по вода отнякъде от север, предвождани от Наймлап. Двореца си той съгражда в Чот и установява почитание към зеления Дракон. Синовете на Наймлап съграждали и други дворци и храмове. Един след друг управлявали дванадесет наследници на легендарния Наймлап. Дванадесетият, Фемпелек, бил лош управник, той разрушил изображението на почитания зеления Дракон. Тогава върху хората се излял тридесетдневен дъжд. С това било прекратено и династичното управление на легендарните предци Чиму. Тази легенда, както и почитането на божествения Дракон се смятат за индикатор на връзка между мезоамерикански религии (по-специално на маите) и религиите Мочика и Чиму, при все че няма сигурни данни за придвижване на мезоамерикански индианци по вода до перуанското крайбрежие.

В центъра на Чан Чан е и крепостта Тшуди, смятана дълго само за административно средище. В нея е „залата на 24-те ниши“ с отлична акустика - според една от хипотезите това също е храмова зала и в нишите й са били поставени статуи на божества.

Храмът Есмералда, или Изумруденият храм също е богато декориран и представлява култово средище на един от кварталите на Чан Чан.

Една от спецификите на религията Чиму се придава от важността на култа към бога на Луната (Си; Си Ан). Този култ е свързан с представите за нея като покровител на водите, на плодородието, на възраждането. Мощта на Си се изразява в способността й да закрива Слънцето, което действа опустошително. Затова слънчевите затъмнения са повод за празник на жителите на Чимор. А когато сянката на Слънцето пада върху Луната, управниците чиму обявяват траур. Затова храмът на Луната има важно важно значение в държавния култ и е мястото на кръвни жертвоприношения (принасят се човешки жертви, включително и деца, чиято кръв, както се смята, дава на Луната нови сили). Сред металите особено се цени среброто именно защото е свързано със лунната символика, най-често божествената Луна се изобразява върху сребърни пластини.

Божеството Луна, сребро

Божество с крила - туми (нож за жертвоприношения)
Ритуални принадлежности

Погребална процесия, сребърна пластика

императорски култ

Императорският култ възниква в имперския период на Рим. Първоначално императорите са обожествявани след смъртта си (Юлий Цезар, Октавиан Август), но по-късно се самобоожествяват и приживе (Септимий Север, III в.). Този култ, който, както твърди Мирча Елиаде, се превръща в кич, остава чужд на традиционната римска религия и е свързан по-скоро с процеси на нейната деструкция и на секуларизиране.

южноамерикански религии

Религиозните култури на предхристиянска Южна Америка винаги са предизвиквали интерес и са възхищавали със самобитността и колорита си, с подчертаната си духовност. Централните Анди са първият заселен от хора район на американския континент и именно той е вероятната люлка на коренната култура на този континент. Обичайно и обяснимо е културният апогей на предхристиянска Южна Америка да се открива в културата на инките, синовете на Слънцето. Относително самостойни или в приемственост, която все още остава непроницаема за изследователите, са прединкските култури.

Има достатъчно данни, потвърждаващи наличието на специфични култури, обозначавани с названия предимно по локализацията си - Карал, Чавин, Паракас, Наска, Мочика, Тиауанако, Тайрон, Уари, Чиму, Чибча и др. - повечето от тях в района на днешно Перу. Прединкските и инкската религиозни традиции остават в много отношения забулени в тайна, техните послания трудно се разкодират от съвременните изследователи и навярно те няма да престанат да ни изненадват. Тези традиции са прекъснати от европейско вмешателство и ни остава само да гадаем какъв би бил светът понастоящем, ако не би се случило това.

ритуали и празници

Благочестието (pietas) придава облика на отношението към боговете. Човекът е обзет от чувство за непосредственото им привличащо присъствие във всичко и изпитва известен страх поради своето неподобие. Ето защо за него е важно да се заличи нечистото от себе си - чрез жертвоприношения, чрез молитви към боговете, но най-вече чрез строго спазване на установения ред на ритуали и обреди, за да се поддържа чист пътя между човешкото и божественото.

Осветеното време определя празничните цикли в римския календар. Кулминацията на богопочитанието са празниците.

публични ритуали

Император Марк Аврелий
извършва жертвоприношение

Евокацията е религиозен ритуал, при който римляните призовават боговете на онези, с които воюват, и надявайки се да ги привлекат в своя помощ, им издигат храмове в Рим. Характерен е за ранната римска религия. Известно е призоваване на Уни, етруска богиня, която съответства на Юнона, в нейна чест е издигнат храм като на Юнона Регина. Евокацията съществува до ІІІ в. пр. Хр.

Супликациите са ритуални моления, организирани от Римския сенат, за да получат римляните благоразположението на боговете в кризисни ситуации и да благодарят на боговете за оказаната помощ. Благодарствените дарове за боговете на тези ритуали са вино и благовония.

На всеки пет години за очищение на Рим на Марсово поле се извършва суоветаурилия, ритуално жертвоприношение на три животни (глиган, овца и бик – sus, ovis, taurus).

празници

Религиозният календар на римляните е изключително богат на празници с разнообразен характер. Празничният цикъл започва през март, първият месец на годината, и е посветен на Марс, на този празник салиите изпълняват ритуален танц в чест на покровителя на военните действия, облечени в старинни военни дрехи и с щитове във форма на осморка.

На Юпитер са посветени празници на пълнолунието, наричани иди, те са в средата на месеца (на 13 или 15 число) и имат фестивален характер. На Юнона, закрилница на жените, са посветени матроналии, празнувани на 1 март.

В чест на Либер се празнуват либералии (17 март). През април започват празници на божествата, закрилящи възраждащата се природа и предстоящите земеделски дейности.

С карнавални народни игри цериалии (12-19 април) се чества Церера заедно с Либер и Либера. Вакханалиите, посветени на Бакхус (Дионис), са първоначално женски празници; постепенно те придобиват разюздан характер, което налага сенатът да ги регламентира.

Силата на очищение имат всенародните празници палалии (21 април, денят на основаването на Рим) в чест на Палес. Робигалиите (25 април), посветени на Робиго, съдействат за израстването на зърното. На Флора са посветени флоралии (28 април-3 май), на които празнуващите се обкичват с цветя. Характер на народно веселие има и празникът на древната богиня Анна Перена.

Флоралии

За добра реколта се оказва почит на специални празници през август и декември. Амбарвалиите (обхождане на полята) са летни празници на очищението, празнувани в началото в чест на Марс, а от времето на император Август посветени на Церера. На Опс, понякога отъждествявана с гръцката Рея и обвързвана със Сатурн, са посветени опиконсивии (25 август) и опалии (19 декември). Само на консуалиите (21 август и 15 декември), празниците на Конс, пазителят на запасите от зърно, се отваря посветения на него подземен олтар на Палатинския хълм. За предпазване от суша и пожари се оказва почит към Вулкан на вулканалии (23 август).

На Фаунус Луперк са посветени луперкалии (15 февруари), на които жреците луперки само с препаска и с кожени ремъци в ръце извършват ритуално обхождане на Палатинския хълм, удряйки срещнатите с ремъците – ритуалните действия имат силата и на очищение, и на способ за поддържане на плодородието. На древната Бона Деа, свързвана с Фаунус, се оказва специална почит от жените нощем в началото на декември. На Термин са посветени терминалии (23 февруари). В чест на Силван се утвърждава мъжки култов празник, който се отбелязва на гористи места.

Сатурналии

На Сатурн, с когото римляните свързват митологичния „златен век“, са посветени сатурналиите: на тези карнавални игри господари и роби си сменят местата и празнуват равенството си пред бога.

Римските празници по правило имат характера на игри (ludi), и включват различни елементи – култови танци, драматизиране на различни сюжети, надбягване с колесници, дори двубои, но са подчинени винаги на това да се измоли благоразположението на божеството, да се поддържа хармонията на ритуализираното сакрално пространство, обхващащо публичния и частния живот.

религията карал

Най-новото откритие на съвременните изследователи е културата Карал, чието съществуване е установено в резултат на изследвания от последното десетилетие на ХХ век. Откриването на Карал променя досегашните представи за най-ранната история на културата. Оказва се, че в земите на Перу е център на една от най-древните култури, съществувала в периода 3000 – 1600 год. пр. Хр. Тя се оказва съвременница на познатите досега най-древни култури на Индия, Шумер и Акад, Египет, Месопотамия, Китай, Персия. Рут Шади, под чието ръководство са проведени първите археологични проучвания на Карал, нарича това място „нещо средно между дом на богове и дом на хора“. То е разположено в пустинната долина Супе до перуанското крайбрежие и е най-старото селище на континента Америка. Открити са 17 пирамиди, руини от храмове и жилищни постройки. Култов център е била вероятно главната пирамида.

Карал, руини на храм

Карал - реконструкция

дивинация

Цицерон (в съчинението си “За дивинацията”) нарича дивинация повсеместно разпространените в Рим гадания (както мантиката при гърците). Дивинацията е гадаенето за случайни бъдещи събития; тя може да бъде естествена (тълкуване на сънища, на екстатични прорицания) и изкуствена (изкуството на авгурите, на харуспиците, на гадаещите по жребий). Естествената дивинация носи в себе си отзвука на анимизма - душата, „напуснала“ тялото в съня, съзира нещо от собствения си по-съвършен „свят“. В трактата на Цицерон тази дивинация се мотивира и чрез разбирането за душата на човека като „част“ от Световната душа, възглед сходен с този в платонизма. Все пак, смята Цицерон, душата може да съзре верига от причини, не и случайни събития, дори самите богове според него не биха могли да предскажат случайното.

Етруски гадания

Гаданията в първоначалния им вид са заимствани от етруските и за тълкуването им се използват етруските гадателски книги. Известни са етруските „Книги на харуспиците“, „Книги за мълниите“ – гадания по мълниите; „Ритуални книги“. Приемайки етруските възгледи, изложени в тези книги, римляните установяват харуспиции, гадания по вътрешностите на жертвени животни, както и ауспиции, гадания на жреците авгури по полета на вещите птици и по издаваните от тях звуци. На основата на „Ритуалните книги“ се тълкуват различни поличби на божествени знамения, свързани с ритуалния живот и с публичната сфера.

Гадателските практики намират своето оправдание в проникналите чрез гръцката култура Сибилински книги. Това са оракулски книги, приписвани на десет мистериозни предсказателки - сибили, дошли от Изток, живели легендарно дълго (по хиляда години) и получили способността да предсказват като божествен дар. Книгите са четиринадесет, появяват се в периода ІІ в. пр. Хр. – ІІІ в. на гръцки език. Пазят се строго в храма на Аполон в Рим и придобиват особена популярност в имперския период. Съдържат предсказания за бъдещето и предписания за това как човекът може да се предпази от гнева на боговете, как да получи изцеление и изкупление. Римлянинът се страхува от съдбата и чрез тълкуването на тези книги се опитва да разчете знаците й.

религията чавин

Чавин е наречена културата на индианците с център Чавин (Чавин де Уантар) в северната планинска част на днешно Перу, съществувала в периода 1200-300 г. пр. Хр. Названието на селището означава „Синовете на ягуара с копия“, то е разположено в източната част на хребета Кордилера Бланка, край река Мосна, приток на Мариньон, и до него се стига през тунел, прокопан в планината.

Културата от тази прединкска епоха е оценена по самостойността и значението си за първи път от видния перуански археолог Хулио Сезар Тельо, който провежда активни археологически изследвания тук от 20-те години на ХХ век. Данните за чавинската култура показват нейно присъствие в доста обширен район. Освен Чавин де Уантар (в днешния департамент Анкаш) има и други култови центрове, например Сачин. Но носителите на тази култура не са били обединени в единна общност от рода на възникналите по-късно по тези земи и в Мезоамерика империи. Разцветът на тази култура е около 800 г. пр. Хр. От около 300 г. пр. Хр. Чавин престава да бъде култово средище и с това се обозначава залеза на тази култура. Понастоящем руините на Чавин де Уантар и другите центрове на чавинската култура са в границите на Националния парк на Перу Уаскаран.

 

Чавин де Уантар няма укрепления и военни съоръжения и очевидно е бил свещена „зона“, пазена от самите божества. Култовите му съоръжения показват наличието на особени места на преход между този свят и света на божествата. Особеното значение на Чавин като свещена земя се потвърждава и от това, че не е разрушен от случващите се в тези райони земетресения.

Главното култово съоръжение е сложният по конструкцията си храмов комплекс. По-старата част на комплекса, главен храм вероятно до около 800 г. пр. Хр., е във формата на буквата U и е обърната на изток. В древните мезоамерикански религии тази подковообразна форма символизира прехода между „двата свята“ - тукашния и отвъдния. Пред стъпаловидния храм, висок 13 метра, има кръгла площадка, която е била, както се предполага, първоначалното място на ритуали по очищение. На тази площадка е намерена стела, наречена „стела Раймонди“ (по името на откривателя си) – изображенията на нея се тълкуват като представящи магични трансформации на човека в пума (ягуар) и обратно. „Стела Раймонди“ носи символиката на световното дърво, т. е. представлява типичен аксиален (axis mundi) символ.

 

Стела Раймонди

Две колони – черна и бяла (със символните цветове на севера и юга) с изображения на почитани звероподобни и птицеподобни духове пазят входа на храма и откъм горната им част има изображения на кондор, почитаната като свещената птица на Андите. От портала към високата част на храма водят спираловидни стълби). Върху стела до черно-белия портал е изображение на почитаното вероятно главно божество в "стария храм". То има антропоморфни черти, но и бивни и остри нокти, косите и веждите му са със змеевидна форма. Известно е и като "усмихнатият бог".

Богът със змеевидни коси

Централното място на наземната част на по-късно въздигнатата храмова конструкция, наричана „ел кастильо“ (замъкът), е голяма квадратна площадка, окръжена от плоскопокривни конструкции. Тук е намерен обелиск (обелиск на Тельо) със сложна композиция. В центъра му е божество с глава като на алигатор и рибя опашка, то е обкръжено от множество изображения на различни живи същества, по правило срещани в селвата, и вероятно цялата композиция илюстрира генеалогичен или креационистки мит. По стените на храма има различни изображения на божества, антропоморфни и тератоморфни (с черти на хищници от рода на котките и на птици).

През входове в подземни коридори, конструирани като лабиринти, се достига до най-светите места на храма. Витите стълби с охлювоподобна форма (т. е. конструирани на принципа на логаритмична спирала) носят символиката на златното сечение, а и символиката на лабиринта е устойчива в древните религиозни култури. Подземните лабиринти и зали имат съвършена акустика. Това усилва ефекта от звука на падащите подземни води - този звук, както се предполага, е съпровождал жертвоприносителните и посвещенски ритуали в недрата на храма. Една от залите тук е предназначена за жертвоприношения. А другата, светая светих, е в центъра на кръстообразно пресичане на подземните лабиринти и в нея е открит стела с изображение на божеството, наречено „Божеството върху острите копия“, или просто "Ел лансон" (Копието). През малките отвърстия на покривната част на залата божеството е осветявано от слънчева светлина по време на пролетното и есенното равноденствие. Тази зала и днес се възприема като магическа или вълшебна: тук се осъществяват, придобиват зрим израз мислите.

Ел лансон

В подземните помещения са намерени и множество глинени фигури, вероятно с ритуално предзначение, както и плочи с различни изображения, включително и на жреци с използвани в ритуалите кактуси. Почитането на божества с черти на ягуар – животно, което не се среща в тези райони, дават основания за хипотези за възможна връзка с религията на мезоамериканската религия на олмеките, т. е. за възможен общ произход на тези религии.

Керамични изображения на божества с черти на ягуар, пума, птици

В религиозните ритуали е използван кактусът уачума, който има халюциногенни свойства. Ритуалната му употреба придава на жреците свръхестествена власт, той е средство за шамански екстаз, за „преход“ към отвъдното. Този специфичен „психопомп“ е наречен от католическите монаси „сан Педро“, сигурно поради асоциацията с техния възглед за ролята на св. Петър като държащ „ключовете от Царството Небесно“. В чавинските шамански практики жреците са преживявали трансформации, които им давали възможност да гадаят и да предсказват благодарение на съзирани и чувани в транса мистерални знания.

Загадка за изследователите е наличието на деформации на черепните кутии и ако това има култов смисъл, то вероятно се дължи на опити на човека да се уподоби на почитан тотем или божество, по своеобразен начин да се „отъждестви“ по видими признаци с него.

Изображение на шаман с кактуса "сан Педро", текстил

жречество

Жречеството като институция се установява с избирането на трима фламини, жреци на върховната триада богове от ранния период на римската религия – Юпитер, Марс и Квирин.

Фламините са жреци, които по правило извършват култовите действия, посветени на определен бог. В единството на индоевропейската традиция изследователите откриват сходство и вероятно общ произход на статута и функциите на фламините и на индийските брахмани (брамини). Фламините създават жреческа колегия, състояща се от петнадесет души начело с посочените трима главни фламини (на Юпитер, Марс и Квирин).

Фециалите са жреци, които имат изключителните прерогативи да вземат решения по въпроси от правни отношения между държавит, особено за обявяване на войни, примирие и мир, за съдбата на пленени бойци и др. Обединени са в колегия, състояща се по правило от двадесет души.

Салиите са жреци, в чиито прерогативи е да извършват ритуали, свързани с бойни действия. Облечени в доспехи и със специални щитове, те изпълняват култови танци, посветени главно на Марс. Според легендите първитят такъв специален щит е получен от легендарния Нума Помпилий, а той поискал още единадесет и те стават неотменен атрибут в ритуала на дванадесет салии, образуващи колегия.

Арвалските братя също възникват като жреческа общност в ранния период на религиозната история на Рим и имат задължението да извършват специалните публични култови действия, с които да измолят от Марс и от ларите добра реколта.

Дейността на последните две колегии е прекратена през републиканския период и е възстановена по времето на император Август.

Луперките, „вълче“ жреческо общество, са служители на бог Фаунус.

Авгурите са гадатели, продължаващи известна от етруските практика волята на боговете да се узнава по полета и звуците на вещи птици. Ауспицията при авгурите представлява наблюдение на полета на птиците и на специфични детайли в поведението им, по които се предсказва бъдещето. Жреците авгури, обединени в своя колегия, имат значителна роля в социалния живот: тълкуваните от тях поличби стават санкция на валидността на едни или други решения на събранията, колегиите им се назначават от императора, той самият е авгур.

Весталките имат специално място в жреческата институция. Те са жрици на Веста, богинята на свещеното огнище (сакралния център на света) и на домашното огнище (съответства на гръцката Хестия). Весталките са шест, избират се от върховния понтифекс сред момичета на възраст от 6 до 10 години и трябва да служат на Веста в продължение на 30 години. Тяхно задължение е да поддържат вечния огън, който гори в главния й храм на римския форум. Живеят в атриум до храма. Имат висок обществен авторитет и строго спазват задълженията си и предписаните ритуали, защото, както се смята, от това зависи цялостта на държавата. Дават обет за целомъдрие и ако го нарушат, се предвижда най-тежко наказание (възможно е дори да бъдат заровени живи в подземия). Съчетават целомъдрието на девици с достойнството на матрони.

Действията на жречеството са синхронизирани, начело на жреците е върховен жрец-понтифекс (“строител на мостове“). След падането от власт на последния цар Тарквиний Горди (510 г. пр. Хр.) ритуалните функции на царя се поемат от жрец, обявяван за rex sacrorum (цар на свещенодействията), който заедно със съпругата си (regina sacrorum) изпълнява тези функции до края на живота си. Върховният понтифекс и rex sacrorum синхронизират ритуалните действия на жречеството. Те осъществяват контрола върху спазването на божественото право (ius divinum).

религията наска

Наска е наречена културата, установена в периода I-V в. в района на долините на реките Наска, Ика и Писко до южното крайбрежие на днешно Перу.

Средище на културата Наска е Кауачи. Предполага се, че това е бил изключително култов център, без жилищни постройки. Храмовият комплекс на Кауачи, Ескакерия, е стъпаловиден и в центъра му има правоъгълна площадка, върху която са били подредени 12 реда по 12 стълба от дървото алгароба (възможно е тази конструкция да е свързана с ритуалния календар).

Почитаният в по-стария период върховен бог е с антропоморфно изображение с тератоморфни черти (на хищник от рода на котките). По-късно почитанието е насочено главно към женско божество – богиня на плодородието. Епохата Наска е характерна с полихромната си керамика. В керамичните изображения богинята на плодородието е с колоритно оцветено вазоподобно тяло. Срещат се и изображения на „летящ бог“, вероятно божествен воин. В зависимост от интерпретациите данните за почитаните божества могат да бъдат обогатени на основата на „декодиране“ на прочутите геоглифи.

 

Геоглифите, линии и геометрични фигури и изображения, придават особената слава на Наска и все още крият нейните тайни. Те са разположени на около 500 км от Лима, на север от Рио Гранде по протежение на пустинно плато и се простират на 50 км в посока север-юг и 5-7 км в посока изток-запад. За да се прокарат на такива разстояния линиите и полосите, които на места са успоредни, на места се пресичат, но следват точно пътя си през променящия се релеф, са нужни точни изчисления. Фигурите са направени ръчно, чрез отнемане на повърхностния земен слой, но няма следи от помощни средства, с които да е извозвана песъчливата земна маса.

Мария Райхе, една от най-известните изследователки на тези рисунки, отстоява „астрономическа теория“ - според нея основните линии и полосите показват точки на изгряването на най-важни зведи и планети, а фигурите, изобразяващи животни и растения, вероятно представят форми на различни съзвездия (изображението на „паяка“ например се асоциира с формата на съзвездието Орион). Ерих фон Деникен ги смята за писти за излитане и кацане; факт е, че носителите на тази култура са имали примитивни летателни апарати, но хипотезата е, меко казано, странна. Още по-странна е друга хипотеза – че става въпрос за изображения в резултат на среща с извънземни – и основен недостатък на такава хипотеза е, че за древните култури няма „разделение“ на световете, космосът е цяло и е, при всички нюанси на схващанията, едно „божествено тяло“.

Фигурите в Пампа де Наска

Мнозина свързват тези геоглифи с наподобяващата свещник фигура, начертана върху планинския склон на полуостров Паракас - тя е на повече от 2000 години и представлява синтезиран неиконичен образ на земята – лявата страна на флората, дясната на фауната, цялата фигура прилича на човек, а обърната – на кръст. Смята се и че значението на тези изображения може да се свърже с огромното изображение на човешка фигура - Атакама - върху пясъчен склон на планината Солитари в Чили.

Свещникоподобната фигура от Паракас

Последната международна експедиция от 2007 год. под ръководството на немския археолог Маркус Рейндел потвърждава като единствено възможно схващането за религиозно значение на фигурите. Вероятно те обозначават специални места за погребения и за поклонение на предците. В района няма данни за жилищни сгради, а погребването в пустинно място се свързва в различни интерпретации с „огигуряване на нетленност“. До изображенията са намерени малки възвишения и данни за дървени съоръжения, вероятно жертвоприносителни олтари. Има също и морски раковини, които в предхристиянска Южна Америка символизират плодородието и богатството. Според Рейндел различните изображения биха могли да символизират различни социални групи и общности и това да е именно религиозна символика.

Гравирана ритуална морска раковина

Шаман от Наска

Много от изображенията върху керамичните съдове съответстват на геоглифите. Разбира се, част от тези керамични съдове са ритуални, има такива, които са без плоско дъно и няма как да да се крепят стабилно иначе освен върху конструкция от рода на жертвеник или, както се добавя в допълнение към горната хипотеза, в улеите на земните рисунки. Тези съдове вероятно са пълнени масло или с ферментирала напитка от царевица и течностите са били запалвани по време на ритуалите. Според друга версия съдовете, използвани по същия ритуален начин, са били пълнени с вода.

Очевидно в тази религиозна култура има особено почтително отношение към

главата като най-важната част на тялото, свързана с духовното и оттук – с отвъдното. За това говорят многото керамични фигурки, а още и обстоятелството, че са мумифицирани глави на покойници, които са пазени като свещени реликви. Според изследване на Кристина Конли от Тексаския университет (публикувано през 2007 год.) ритуалното отделяне на глави (вероятно непосредствено след смъртта) и тяхното демонстративно присъствие в различни сакрални изображения подсказва, че хората вероятно са ги смятали за своебразна „свръхестествена метафора на ритуалната смърт“. На едно от типичните за тази култура керамични изображения от черепа израства дърво и навярно пазейки главите, те са се надявали така да омилостивят боговете и да осигурят връзка с отвъдното, с очаквано възраждане. Така че в религиозен аспект е възможно те да са свързани с ритуали за плодородие, но и с очакване на лично и общностно възраждане.

От културата на Паракас са известни множество находки, показващи трепаниране на черепите още приживе. В периода Наска това явление не е така широко разпространено, но се вижда, че на местата на трепаниране са вградени златни пластинки, а златото се смята за средство за общение с боговете.

И в Паракас, и в Наска са намерени много мумифицирани тела – те са в утробна поза, което отново подсказва че в представите на хората от тези култури физическата смърт е свързана с ново рождение.

Храмовият комплекс на Кауачи, реконструкция

анимизъм

Анимистични вярвания и представи присъстват трайно в частния култ от най-ранния период на римската религия. Римляните вярват в множество духове, безлични сили, които имат както благотворно, така и злотворно действие.

Ларите са духове покровители на семейството (lares familiaris) и домашното огнище. Закрилят принадлежащите към дадена фамилия и когато те са на път или пък се занимават със земеделска дейност в полето. Имат локално действие, принасят им се жертвоприношения край огнището в дома, установяват се специални дни на почит – ларарии. В публичния култ приношения на ларите за добра реколта се извършват от арвалските братя. На пазителите на пътуващите (lares compitales) се издигат светилища на кръстопътищата.

Ларарий

Пенатите са също домашни духове, по-специално пазители на храните и хранителните запаси на семейството. И те имат локално действие и им се правят приношения с благоухания край домашното огнище, а публичен култ към тях се извършва в храма на Веста.

Пенати

Геният (genius) е личен дух покровител първоначално на мъжа, а по-късно се почита като покровител на дома, на селището, на римския народ. Специфично е разбирането за излъчвана от него мъжка сила. В домашния и в публичния култ му се прави приношение с вино. В имперския период придобиват особено значение гениите на всеки от императорите. Смята се, че животът на гения продължава толкова, колкото и човешкият живот, и рождения си ден римляните отбелязват като деня на своя гений.

Гений

Маните (manes) са духове на покойни предци. Названието им произхожда от man (мисля) и действието им е благотворно. Участта на мани след смъртта на човека е неизвестна за римлянина, затова култът се отличава и с дълбок пиетизъм, и с известен страх от действията на тези духове, защото се допуска, че ако се наруши покоят им, те могат да се превърнат в лемури. В почитането на маните строго се спазват предписаните ритуални правила именно за да се запази покоят им. На тях са посветени паренталии, траурни деветдневки (в средата на февруари).

Лемурите са духове на мъртвите, които се завръщат в домовете си като призрачни сенки, действащи злотворно върху дома и вселяващи страх у живите. За да предпазят от тях, да ги върнат в отвъдното и да ги успокоят, римляните установяват в домашния култ лемурии (през май), в центъра на които е среднощното ритуално прогонване на тези духове от босоногия глава на семейството.

Ларвите са души на непогребани покойници, които вредят както на живите, така и на духовете в отвъдното.

религията мочика

Културата Мочика съществува от началото на нашата ера до VIII век и разцветът й е в периода III-VI век. Локализирана е първоначално в край повече от двадесет оазиса в долините Моче, Пакасмайо и Чикама край северното перуанско крайбрежие близо до днешния град Трухильо. Значително по-късно, вероятно към V в., мочики се заселват на юг в долините на реките Непеня и Хекетепеки.

Известен период от време мочиките от северните и южните поселения са били обединени в държава, след което са се разделили. Има данни дори за система, която наподобява теокрация. Със сигурност има йерархична система, управници и воини, както и жреческа прослойка.

Мочиките са имали добри иригационни съоръжения и металургия, културата им е известна с високо майсторство в областта на керамиката и ювелирните техники.

Главните култови места на мочиките са известните пирамидални храмове на Слънцето и на Луната – Уака дел Сол и Уака де ла Луна – в долината Моче до Трухильо ("уака" е свщено място, светилище). Друго свещено място на мочиките е Пакатнаму с петдесет и седем пирамиди.

Мочиките нямат писменост, но множеството изображения, предимно върху керамични съдове, както и по-късни писмени източни помагат да се възсъздадат някои техни митологични представи. Впрочем, намерени са бобени зърна с нарисувани на тях изображения и знаци - предполага се, че чрез тях хората са си предавали съобщения, т. е. че става въпрос за форма на кодиране, предшестваща собствено писмената.

Аи Апек, изображение върху ваза

Върховното божество на мочиките е Аи Апек („Този, който създава“). То „заменя“ почитаното в по-стари времена ягуароподобно божество. За специфичната културоформираща роля на Аи Апек може да се съди по митологичните представи за победата му над демоничните същества. Сред страховитите чудовища се „разпознава“ например т. нар. „звяр от Рекуай“, олицетворяващ хаотичното и предвождащ злите сили „антипод“ на бога. Един от най-итересните и специфични моменти в този мит е, че заедно с чудовищата срещу божествата и покровителстваните от тях хора въстават и оживели вещи, от земята се надигат напр. камъни. Битката с демоничните същества представлява глобален катаклизъм, който има в митологичното съзнание функция сходна с тази на митовете за потоп. С победата над тях се ознаменува победа на реда над хаоса или претворяване, или - в по-друг аспект – тържество на културното над варварското. Битки се водят и с морски духове чудовища, но „след“ установяването на претворения свят те вече не са възприемани като тотално враждебни.

Аи Апек, медна маска - реконструкция

Аи Апек установява култивирането на земята, почита се като „дарител на растенията“, но и като господар над животните. Негова е властта и над множеството „низши“ божества, предимно звероподобни: бог-лисица, бог-игуана, бог-колибри, бог-риба, бог-сова. Той е и воин и покровител на воините, а за мочиките е известно, че са водили много битки със съседни племена. Представите за облика на Аи Апек се реконструират по изображения върху керамика.

Особено място във вярванията на мочиките заема лунно божеството - Сребърната Луна (Си). Това личи по находките в Уака де ла Луна, а също и по това, че управниците са наричали себе си „си кич“, лунни управници, т. е. имащи произхода си от Луната. Лунните петна са „разчитани“ като различни силуети на живи същества, очевидно смятани за безсмъртни.

Божество на мочика

За ритуалите на мочиките не е известно много. Приношения на божествата са правени в керамични съдове, предимно червено-бели (за разлика от оцветяването на съдовете за всекидневна употреба). Жертвоприносителните и празничните ритуали са придружавани с музика и танци, които имат екстазен характер. Има данни за това, че са правени и човешки жертвоприношения.

Жертвоприношение на мочиките

Жертвоприносител, Музей на златото в Лима

Управникът е изпълнявал функции и на религиозен водач – тези заключения се правят по находките от погребението на т. нар. „управник от Сипан“ от късния период на тази култура. Очевидно е имало и жестоки наказания, има изображения с деформирани лица и тела.

Не е преставало търсенето на причините за гибелта на културата мочика, от чието название, впрочем, идва и думата „мохикани“. Крахът на тази култура според една от най-правдоподобните версии се дължи на преориентация от собствено религиозни принципи на живота към секуларни норми и икономическа ефективност – историята неведнъж е показвала, че това е сигурен път към гибелта на една култура, а оттук и към заника на нейните носители.

В съвременната фолклорна култура на Перу има подчертан интерес към традицията на мочиките и множество фолклорни илюстрации за възраждане на техни ритуални танци и музика, ежегодно се празнува и празник на мочиките (Мочика райми).

пантеон

Божествата, почитани от римляните, са почти необозримо множество. Пантеонът се формира първоначално под влияние на етруските вярвания, пряко и косвено е влиянието на гръцките вярвания, множество богове проникват в Рим от източни религии. Древното почитание на Юпитер, Марс и Квирин претърпява някои култови трансформации.

Двуликият бог Янус

От ранната религиозна история на Рим води началото си почитанието на двуликия Янус, както и на Сол Инвиктус (Непобедимото Слънце), бог на Слънцето, който съответства на гръцкия Хелиос, сакрален водач е на колесниците в цирковите надбягвания и понякога е отъждествяван с проникналия от източни вярвания Митра. 

Веста

Веста е богинята на свещеното огнище като сакрален център на света, закрилница е на дома и на домашното огнище. Опс е древна богиня на добрата реколта, която по-късно се почита и като покровителка на богатството (Цезар пази в храм на Опс държавната хазна). Конс е пазител на зърнените запаси. Либер е древноиталийски бог, отъждествяван с Дионис, покровител е на лозарството и винарството. Женското му съответствие е Либера, отъждествявана с Персефона-Кора). Фаунус е пастирско и земеделско божество (съответства на гръцкия Пан). Като негови женски съответствия се почитат Фауна и древната Бона Деа (Добра Богиня), покровителка на плодородието. Палес е покровителка на стадата, прогонва вълците далеч от тях, има функция и култ сходни с тези на Фаунус. Силван (от silva – гора) е почитан от древността покровител на горите и на градините. Телус (Земя) е древна богиня на земята, в по-късния култ се свързва с Церера, покровителстват брака. Робиго закриля израстването на зърното. Ферония е богиня на житната реколта и изцелението, вероятно почитана от етруските; в храма й на Марсово поле се извършва ритуално освобождаване на робите. Помона е богиня на плодовете и плодните дървета. Фебрис (Треска) е богиня, от която се очаква изцеление. Инкуб е бог на зачатието. Термин е покровител на граничните синори и знаци. Фортуна се почита като богиня на съдбата, на щастливия случай (изобразява се с рог на изобилието), на късмета, съответства на гръцката Тюхе; тя е покровителка на хора, на селища или събития. Флора е богиня на цветята и младостта. Младостта и красотата са покровителствани и от Ювента. Клоацина е богиня на очищението. Либитина е покровителка на погребалния ритуал, в храма й се извършват погребения.

капитолийски пантеон

Юпитер

Под влияние на Олимпийския пантеон на гърците в римската религия към ІІІ в. пр. Хр. се утвърждават представи и почитане на група божества, оформящи т. нар. Капитолийски пантеон. Начело на този пантеон е Юпитер (съответващ на Зевс), почитан като гръмовержец, но и като олицетворяващ римския съюз и владичество и господстващ над човешкия живот. Юнона (съответваща на Хера) покровителства вечния град и живота на човека; като женско божество тя е и специален покровител на жената, на семейството, свещена помощница е при раждането на деца. Нептун (Посейдон) олицетворява водния океан, а до него е Минерва (Атина) - богиня на мъдростта, покровителница на разума, на майсторството и изобретателността. Следва почитаният от древността Марс (Арес) - бог на войната, закрилящ и вдъхновяващ за победи римляните, но и бог на пролетта и оплодителните сили. Негово женско съответствие е покровителката на любовта Венера (Афродита), смятана за майка на Еней и следователно за прамайка на римляните (Цезар издига в нейна чест храм на Венера Родителката – Venus Genetrix), император Сула установява към нея култ като към носеща победи и щастие. Почитание се оказва на Аполон и на божествената Диана (Артемида), покровителстваща лова. Вулкан (Хефест) защитава огъня и ковачите, а редом с него е целомъдрената Веста, покровителка на огнището, на свещения център на дома. Меркурий (Хермес) е изобретателният бог на всеобщата размяна, свързващ божествена и човешка сфера, покровител на търговията, а Церера (Деметра) - богинята на земята, плодородието и брака.

Важно място в пантеона и в култа има бог Сатурн (съответстващ на Кронос от гръцката митология), баща на Юпитер, с когото римляните свързват митологичните представи за съществувал „златен век“. Плутон (съответстващ на гръцкия Хадес) е властител на подземния свят. Ескулап (съответстващ на гръцкия Асклепий) е покровител на медицината. Амур (подобен на гръцкия Ерос) е закрилникът на любовта. Почитат се проникналите от гръцките вярвания Кастор и Полукс, Херакъл.

Статут на божества придобиват лични и обществени качества и добродетели: Благочестие (Pietas), Здраве (Salus; поздравът с това име е своеобразно призоваване на богинята да покровителства поздравения), Надежда (Spes), Вярност (Fides), Съгласие (Concordia), Равенство (Aequitas), Свобода (Libertas), Победа (Victoria, съответства на гръцката Нике), Мир (Pax; след победата на Август над Галия на Марсово поле в Рим е издигнат Олтар на мира на Август (осветен е през 9 г. пр. Хр.).

В имперската епоха се появяват имена на нови божества от този тип: Благоденствие (Felicitas), Справедливост (Iustitia), Предвиждане (Providentia), Божественият Рим (Dea Roma).

По различно време римляните приемат богове от източни религии и утвърждават към тях култове с мистериален характер. Това са Митра, Изида, Кибела (почитана като Великата Майка) и Атис, Дионис (Бакхус), Астарта и др.

религията на тиауанако

Културата Тиауанако датира от II до ХI век и е наречена така по името на центъра й – древният град Тиауанако, разположен на около 80 км от днешната столица на Боливия Ла Пас и на 20 км от езерото Титикака. Този забулен с мистериозност град е върху високото плато Алтиплано, на близо 3900 м над морското равнище. Началото на тази велика култура е свързано с превръщането на града в култов център през II век. През V в. той вече е център на империя с обширни граници и стопански просперитет. С тези хронологични граници се свързва класическата култура Тиауанако. Но градът е съществувал тук от дълбока древност. Един от известните изследователи на тази култура, проф. А. Познански, смята, че археологическите находки тук могат да бъдат отнесени към ХV в. пр. Хр. и според него до Х в. пр. Хр. той е бил предимно пристанище. Действително, градът е издигнат до брега на езерото, което тогава е било по-голямо, и по-късно при сеизмичните промени е останал на разстояние от него. През ХI век тази култура престава да съществува.

Названието на града Тиауанако (Tiwanaku) на езика на местните индианци аймара означава „остани тук, малка ламо“. Когато тук идват инките, намират града вече полуразрушен и в него няма жива душа. Названието Тиауанако (Tiahuanaco) на езика кечуа на инките, сроден с аймара, означава „мъртвият град“.

Градът е невероятно внушителен по своята монументалност. Основната сграда, дворецът Каласасая (на аймара това означава „място на вертикално стоящите камъни“), е бил в класическия период храмов комплекс. Предполага се, че дълго време е бил и място за астрономически наблюдения. В центъра има голяма площадка, издигнати са тринадесет 4-метрови колони, има находки за определени точно изчислени места за наблюдение на небесни тела. Знаците говорят за това, че е бил разработен точен слънчево-лунен календар.

В съседство с Каласасая е храмът Пума Пункту (Врата на Пумата), издигнат в по-различен стил. Руините са огромни монолитни каменни блокове, колони и стели. Запазените монолитни блокове са от андезит (който е с твърдостта на гранита) и са обработени по висока технология, с прокарани улеи и отверстия с правилна форма и симетрични разположения. По размерите си приличат единствено на каменните блокове на египетските пирамиди, а обработката им не би могла да се постигне с прости каменни оръдия. При това очевидно са попаднали тук, пренесени най-малко от 6 км. разстояние.

В близост до Каласасая са и основите на огромна пирамида – Акапана – разрушена от испанските колонизатори.

Слънцето и идващите тук божества и хора са посрещани при прочутите Двери на Слънцето (Инти Лунку). Дверите на Слънцето са изсечени от монолитен каменен блок, широки са 4 метра и са високи 3 метра. Върху тях са изсечени фризове. Централната фигура е богът на Слънцето в релефно изображение. Главата му има лъчеподобна корона-ореол. Около него са изобразени същества, предимно в свръхестествен облик, обърнати към него и изглеждащи устремени към него. Целият култов комплекс в началото навярно е включвал и Дверите на Слънцето.

Дверите на Слънцето

Богът на Слънцето

Сред колоните с изображения особено място заемат две. Едната, стела или монолит на Понсе (на името на открилия я Понсе Санхинес) е 7-метрова и е с образ на божество с положени на гърдите си ръце, с тюрбан на главата и с пояс, погледът му е като взрян право напред.

До нея има по-малка колона, стела на Бенет (на името на изследователя У. Бенет), на която е изобразено божество с брада (нетипична за индианците). Наричат я „белият“ Виракоча и има различни хипотези за произхода на този образ.

Стела на Понсе

Стела на Бенет

Не са „разчетени“ кодовете и на полуподземния храм Кантатаита (Дворец на саркофазите). Той е вкопан на два метра в земята, при градежа му се редуват монолитни плочи и колони, плътно прилепени една до друга, а на стените му има множество скулптурни изображения на човешки глави.

Стена на храма Кантатаита

Не е известно как изведнъж Тиауанако става култово средище. Не е известно и как е възникнал градът. До тайнствеността на произхода му се докосват митове и легенди. На въпроса на един от испанските нашественици и събирач на легенди за това как е издигнат този град местен жител само се усмихнал. Тукашните предания гласят, че градът е възникнал изведнъж, само за една нощ.

Според един от митовете бог Виракоча създал вселената и хората, които съградили Тиауанако. Но тъй като те не следвали напътствията му, той се разгневил и ги превърнал в камъни. Причинил потоп, а след като водите се оттеглили, създал Слънцето, Луната и другите небесни светила, мъжа и жената, животните и растенията. След време се очаква Виракоча да се завърне, за да даде на хората религия и ритуали, знания и закони, да ги раздели на племена и народи.

Легенди разказват, че на дъното на езерото Титикака (Каменната пума) има останки от два града, свързани със златна верига. Предприета е експедиция от Жак Ив Кусто, която действително открива каменни руини в езерото - очевидно има данни за по-древна култура на това място. Златна верига, разбира се, не е намерена. Както се знае, символиката на златната верига е свързана с божествено присъствие в човешкия свят, с принципа на златното сечение и тя е универсална за всички религии. (Оставям без внимание многобройните днешни окултистки и псевдоезотерични версии за културата на Тиауанако, свързани с лемурийски раси на великани и т. под., защото действителното величие на Тауанако се дължи на същинска святост и на автентичен култ.)

Два острова се възвисяват над повърхността на езерото Титикака – остров на Слънцето и остров на Луната. На острова на Слънцето има руини от храм на Слънцето и Свещен камък, който се смята за „пъп на света“. Сложен лабиринт (чинкана) остава в подножието на храма. Според преданията този лабиринт отвежда до подземни тунели, чрез които островът е свързан със столицата на империята на инките, град Куско. Открити са и следи от тръстикови лодки, подобни на папирусните лодки в древен Египет. По този образец е направил лодката си „Кон Тики“ (на името на бог Кон Тики Виракоча) Тур Хейердал.

Според един мит на Слънцето толкова му харесало езерото Титикака, че изпратило на него своите син и дъщеря. Именно от тях произхождат всички земни хора. На острова на Слънцето е можел да идва само Великият Инка, Синът на Слънцето. Самото Слънце слизало в разпъната шатра и Великият Инка разговарял с него. Светлината, отразяваща се в езерото, била толкова силна, че ако някой погледнел натам, щял са ослепее.

Това място е свещено за хората и днес и тук се извършват жертвоприносителни и шамански ритуали.