В Женева бе открита световната цифрова богословска библиотека

Само година след официалното обявяване на идеята за световна цифрова библиотека на богословската книжнина тя беше официално открита, на 23 септември, в Женева, Швейцария.

На академичното тържество присъстваха двадесетина експерти – богослови и библиотечни работници от различни краища на света. Начинанието беше представено от д-р Дитрих Вернер, завеждащ отдела за богословско образование към Световния съвет на църквите, съорганизатор на проекта, и от проф. Кристоф Щюкелбергер, който от 2004 г. ръководи друг много успешен и мащабен проект – Световна етическа цифрова библиотека. Сам той богослов и преподавател по християнска етика в университета на гр. Базел, проф. Стюкелбергер дръзва да започне създаването и на цифрова библиотека на богословската книжнина на различни езици. Част от ресурса вече съществува в така наречената Globethics.net с нейните близо милион заглавия в цифрова форма, а останалото предстои да се прави постепенно в много страни на всички континенти.

През изминалата година беше създадено ръководството на световната цифрова богословска библиотека (Global Theological Library или съкратено GlobeTheoLib), формира се и консорциум от представители на различни вероизповедания и богословски традиции. От православна страна в консорциума участват д-р Пантелис Калайджидис, директор на Православната академия в гр. Волос, Гърция, и проф. д-р Иван Ж. Димитров, директор на Библейска библиотека при БФ на СУ „Св. Климент Охридски” и член на УС на Световната конференция на асоциациите на богословските школи (WOCATI), който произнесе и приветствие на тържеството от името на православните участници в проекта.

Засега проектът изглежда по-скоро скромен – едва 200.000 заглавия в електронен вариант са „вкарани” в новооткритата цифрова библиотека. Но голямата работа тепърва предстои. В Гърция дигитализирането започна още миналата година, у нас през тази пролет се направиха първите стъпки. Предстои да се активират румънските, руските и др. богословски школи да дигитализират наличната богословска книжнина на техните езици. Големи надежди се възлагат и на доброволните жестове на млади православни богослови, които биха представили своите дисертационни съчинения в цифров вид, за да обогатят световната богословска библиотека.

В Турция откриха гроба на ап. Филип

Гробът на един от 12-те апостоли на Исус Христос - Филип, е бил открит в Турция. Сензационното съобщение направи италианският археолог проф. Франческо Д`Андрия, цитиран от в-к "Хюриет". Откритието е направено при разкопки в античния град Йераполис, в днешния курорт Памуккале, който се намира в окръг Денизли.

Гробът на светеца е бил открит край останки на храм, който се намира на около 40 метра от църквата "Св. Филип" край хълма Шехитлик. "По време на разкопките, които бяха започнати преди месец, на 40 метра от църквата "Свети Филип" открихме развалини от една базилика. Там намерихме гроба на апостола", каза италианският професор. Гробът все още не е отворен, но по вида и надписите върху него става ясно, че принадлежи на апостол Филип.

Проф. Франческо Д'Андрия, който ръководи продължаващите вече над 30 години разкопки в Йераполис, изтъкна, че находката е от изключителна важност както за християнския свят, така и за археологията. Гробът на свети Филип ще привлече много християнски поклонници в Памуккале, посочи още той. Свети апостол Филип е бил в Йераполис, за да проповядва християнската вяра, и е бил убит от римляните преди две хиляди години. Той е проповядвал в Галилея, Гърция и Сирия.

Червената църква – забравената древност

Предполага се, че храмът е бил известен в миналото с изцелителните мощи на християнски мъченик

Червената църква е сред най-забележителните паметници от V – VI век. Нейното изграждане в околностите на Филипопол, недалеч от важния път от Тракия към Бяло море и от Константинопол към Западна Европа, се свързва с разпространения в християнския свят култ към мъчениците.
Повечето от нашите и чуждите изследователи се обединяват около идеята, че Червената църква край Перущица е била изградена в края на V или началото на VI век при управлението на император Анастасий.

Веднага след свикания Вселенски събор в Сердика (на „Помирението“), 343 г.н.е., в цяла Тракия започнало строителство на култови сгради, сред които имало и такива, предназначени да съхраняват паметта на мъчениците, загинали за утвърждаване на християнството. Мястото е внимателно подбрано. “Червената църква” е построена в близост до старо езическо светилище, в непостедствена близост до важния византийски град Филипопол (дн. Пловдив).

Предполага се, че храмът е бил известен в миналото с изцелителните мощи на християнски мъченик, загинал за утвърждаване на вярата по тези земи.
Интересното е, че разкопки около този величествено издигащ се храм са правени през 1921г. и 1984г. Намерени са запазени по стените фрески, едните са от VI век, другите – от ХІ век! Една част от тях са изложени в Историческия музей в Перущица.

Учени разчетоха "знакът на Йона"

Има ново доказателство за християнския характер на открития гроб от времето на Исус Христос в Израел: "знакът на Йона", открит в него се оказа не само рисунка, но и надпис

В Израел продължава развитието на археологическата история с откритото погребение на един от първите християни в Юдея. Въпреки протестите на различни религиозни групи, историците откриха още едно – ако не окончателно, то доста убедително – потвърждение на тяхната хипотеза.

Нека припомним, че на 28 февруари археолози от Университета в Северна Каролина обявиха за странна находка: с помощта на робот те проникнаха в една от запечатаните гробници, открити в предградие на Йерусалим, датирани от І век и сред останалите предмети заснеха и осуарий (съд за съхранение на кости) със странен и дори невъзможен за това време надпис. Всъщност надписът от четири реда не бил неочакван: в него се съдържала молба към бога, мъртвият да възкръсне. По странна била схематичната рисунка на голяма риба, държаща човек в устата си.

Това несъмнено бил "знакът на Йона", библейския пророк, който прекарал три дни в утробата на кита. Смята се, че този знак бил символ на възкресението на Христос за първите християни в Йерусалим. Цялата работа е там, че според юдейските закони от това време било строго забранено да се изобразяват хора и животни.

Интересът към осуария бе подгрят и от още едно обстоятелство: през 1980 година близо до тази гробница бе открито друго погребение и на един от осуариите, намерени там имаше зле запазен надпис, който при желание може да се прочете като "Иисус, син на Йосиф". Това е много странно и спорно погребение, особено ако се съберат и останалите надписи, открити върху намерените там осуарии – "Мариам (Mariamene)", "Йосиф (Yose)" и "Юда, син на Иисус".

Продължавайки да изучават снимките на тайнствения надпис, изследователите открили, че някои линии от рисунъка наподобяват букви от еврейската азбука. Тогава те се обърнали за консултация към Джеймс Карлсуорт от теологическата семинария в Принстън, директор на принстънския проект "Свитъците от Мъртво море", признат експерт по еврейските текстове от този период. След като внимателно разгледал рисунката, Карлсуорт ахнал: и рибата, и човекът, когото тя държи в уста, се оказали хитро съставени от четири букви от еврейската азбука, с които са изписани свитъците от Кумран.

Четирите букви били Йод, Вав, Нун и Хей, и ако се четат отдясно наляво, те образуват думата YONH или YONAH, тоест Йона.

Няма съмнение, че това не е случайна драсканица – всяка от буквите с височина 4 см е и дълбоко гравирана и има твърде сложен рисунък. За да изключи съмненията в смисъла на рисунката, Карлсуорт поканил и други експерти; двама от тях вече казали мнението си. Робърт Дойч, израелски специалист по епиграфика, потвърди, че там е изписана думата "Йона". Хагаи Мисгав, професор от Еврейския университет в Йерусалим, потвърди, че това действително са букви, но, според него, те съставят не думата "YONAH", а "ZOLAH". Останалите експерти все още не са дали своето мнение.
При всички случаи откритието е много сериозно потвърждение на това, че въпросното погребение е на един от първите християни в Юдея, възможно е даже на съвременник на Христос, а също така и за това, че първите християни свято са вярвали, че Иисус е възкръснал след смъртта си.

Турция: Представиха древно апокрифно евангелие

Едно от най-древните апокрифни евангелия, открити досега, се появи мистериозно в Турция. Ръкописът е на 1500 години, съдържа 52 страници, изписани на кожени кори, и е написано на арамейски – езика, който е говорил Исус Христос, съобщи сайта vesti.bg, цитиран от Двери.бг

Според някои твърдения в пресата древният ръкопис е Евангелието на Варава (в други медии беше посочено като Евангелие на ап. Варнава - бел. ред.).

Реликвата е била открита преди девет години в пещера близо до иракската граница, но става известна едва сега. През тези години находката е била пазена в Съдебната палата в Анкара. Полицията води разследване дали някой притежава копие. Главната прокуратура също е започнала разследване по случая.

Турският министър на културата Ертугрул Гюнай уточни, че уникалния текст е добре запазен. Евангелието ще бъде обявено за национално културно наследство на Турция, а след реставрацията, която ще се извърши с подобаващото уважение и внимание към религиозната реликва, то ще бъде изложено в Националния етнографски музей в Анкара.

Стойността му отсега се изчислява на повече от 20 млн. долара.

Свидетели ли сме на най-голямото откритие в 

християнската история?

Британски археолози са на път да достигнат повратна точка при документирането на ранното християнство. Те изследват находка от 70 древни ръкописа, датирани от I в., които според учените съдържат автентична информация за последните дни от живота на Исус Христос. Вестник „Дейли Мейл“ съобщава, че това може да се окаже най-значителната находка в християнската археология след намирането на свитъците от (Кумран край) Мъртво море през 1947 г.
Ръкописите са открити преди пет години в отдалечена пещера в източната част на Йордания, в регион, където ранните християни най-вероятно са се изселили след разрушаването на Втория Йерусалимски храм през 70 година*.

Отделните страници, съшити с тънка тел, са приблизително с размерите на кредитна карта. На свитъците има редица изображения и текстови препратки към Месия, разпъването на кръста и Възкресението.

Някои от свитъците са били запечатани, с което предизвикат и коментари, че биха могли да съдържат тайната книга, „запечатана със седем печата“ от книга Откровение на свети Йоан Богослов.

Библейската археология нерядко се сблъсква с фалшификации, затова изследователите прилагат най-новите методи на датиране. Според експертите в случая е невъзможно находката да е била изкуствено „състарена“.

Засега твърде малко е разкрито и разгласено от съдържанието на тези текстове. Отвъд науката вече започна битка за правото на собственост между Израел и Йордания. Според неофициална информация древните ръкописи пръв открил йордански бедуин, който ги забелязал при еврейска менора**. Светилникът бил заровен в земята и се появил на повърхността след тежко наводнение. Неясно как ръкописите попаднали в ръцете на израелски бедуин, който пък твърди, че те са притежание на семейството му през последните 100 години. От своя страна правителството на Йордания е твърдо решено „да положи усилия на всички нива“, за да получи обратно безценните реликви, съобщава Би Би Си.

Същевременно библеисти са проучили ръкописите и потвърждават тяхната автентичност и раннохристиянски произход. Проф. Филип Дейвис, който е изтъкнат изследовател на Стария Завет в Шефилдския университет, бил „напълно изумен“ при вида на изображения, представляващи карта на древния Йерусалим. "На преден план има кръст. Зад него е това, което трябва да е гробницата [на Исус - малка постройка с отвор, а зад нея крепостните стени на града", обяснява Дейвис. "Крепостните стени са изобразени и на други от страниците. Почти със сигурност твърдим, че те се отнасят до Йерусалим."

Дейвид Елкингтън, професор по древни религии, който оглавява британския изследователски екип, заяви пред „Дейли Мейл“, че тази находка е „най-голямото откритие в християнската история“. Според учения да имаш в ръцете си нещо, което са държали първите християнски светци, е усещане, което напълно спира дъха.
Очаква се по-нататъшните изследвания и пълният превод на ръкописите напълно да потвърдят характера на находката.

Новината за находката предизвика силно общественото мнение по света. Само в Yahoo за броени часове над 8 хиляди души коментираха новината.

*Втори Йерусалимски храм се нарича възстановеният Йерусалимски храм (Соломоновият храм), разрушен от вавилонския цар Навуходоносор II (Набуко) през 586 г. пр. Хр. През 66 г. сл. Хр. юдейското население възстава срещу Римската империя. Четири години по-късно, през 70 година, римските легиони, под командването на пълководеца Тит (после император), завладяват и разрушават Йерусалим. Вторият храм не е оцелял.
**Менората, седемстволен свещник или седмосвещник, е религиозен атрибут и един от най-древните символи на юдаизма редом с Давидовата звезда. Направен от чисто злато, той се намирал в скинията по време на скитането на евреите из пустинята, след което се е съхранявал във Втория храм до завоюването му от Тит.

чешки братя

Религиозно движение на духовни приемници на Ян Хус и хусити, вдъхновено от проповедите на помешчика Петър Хелчицки за справедливост и равенство по образеца на раннохристиянския живот. Първите чешкобратски общини (около 500) са обединяват през 1457 год. под названието „Братско единение“ под лидерството на францисканския монах Грегор в гр. Кунвалд. Наричат се „братя на Христовия закон“ и стават известни като „Чешките братя (Бохемските братя)“.

Придържат се към принципите за равенство на всички вярващи, ненасилие и отказ от богатство. От 1467 год. се отделят от Римокатолическата църква и първите им свещеници са ръкоположени от поканения от Австрия епископ на валденсите Стефан. Признават авторитета на Светото Писание (не и на Преданието). Превеждат Библията и преводът им – Кралицка Библия – е канонизиран и задава норми на чешкия литературен език. Проповядват на чешки език. Тъй като са подложени на гонения, се оттеглят в пещери (откъдето идва другото им название - „пещерници“) и планински райони. Смятат, че християнският живот трябва да следва апостолските образци и предполага откъсване от светските дела. Благочестието е основната ценност в живота на членовете на общината. Уставът й задава норми, смятани за принципи на живот в апостолските времена. Членовете на общината се диференцират на три равнища на духовно израстване – начинаещи, успяващи и съвършени.

През 1575 год. обявяват своето Бохемско вероизповедание, благодарение на което постигат взаимно признаване с други евангелистки общности и са добре приети от новите протестантски общности, по-специално от Мартин Лутер и неговите привърженици. От края на ХV в. развиват активна образователната дейност. За разлика от предимно устната традиция на хуситите „Чешките братя“ имат своя типография и подготвят свои издания. В средите им израства всеизвестният педагог и богослов Ян Амос Коменски. Именно той установява ръкополагане в братството и така - епископско приемство и непрекъснатост на собствената традиция. Създават свои училища, които и след разгрома на движението остават едни от най-добрите в страната. Влиянието на Чешките братя се разпростира и извън границите на Чехия и Моравия – в Източна Прусия, Унгария, Полша. Подложени са на преследване и след неуспеха на Чешкото въстание 1620 год. фактически са разгромени, но според преданията „братята“ са запазили „скритото семе“ на учението, за да бъде предадено в подходящо време на нови последователи.

Именно прогонени от страната си чехи предават тази „нишка“ на традицията, приета от граф Цинцендорф и неговите привърженици и стават основатели на общността на Моравските братя, наричани още хернхутери.

Понастоящем в Чехия съществува Чешкобратска Евангелистка църква, която е лутеранска (към нея принадлежат около 117 хил. души).

 

Чешкобратска евангелистка църква в Бърно

хусити

Движение на последователите на чешкия реформатор Ян Хус. От втората половина на ХIV в. в Чехия се наблюдават реформационни тенденции, свързани преди всичко с желание за освобождаване от авторитарността на папската курия, за демократизиране на култа и утвърждаване на личната вяра. Чешките реформатори са повлияни от възгледите на Джон Уиклиф.

Ян Хус (1369/71-1415), магистър по свободни изкуства на университета в Прага, станал твърде скоро ректор на този университет, е определен и за проповедник във Витлеемския параклис в старата част на града. Проповедите на Хус привличат широки кръгове миряни, дейността му е насочена към реформиране в църквата. Самата църква представлява според него мистично тяло, общност на избрани с всички свои членове, а не само с духовните си лица, както смята Римокатолическата църква. По това време се появяват пратеници на папската курия, продаващи индулгенции и Ян Хус тази дейност като форма на корупция. Обстоятелството, че Хус споделя и някои от идеите на Дж. Уиклиф, води до това проповедите във Витлеемския параклис да бъдат преустановени от църквата. Хус става интелектуален лидер на реформационно настроенте магистри в Пражкия университет и по негово внушение в университета остават само чешки магистри, немските са отстранени.

Витлеемската църква в Прага

Разчитайки на думата на император Сигизмунд от династията на Хабсбургите, брат на чешкия крал Вацлав IV, Ян Хус отива на църковния събор в Констанц през 1415 г., за да защити възгледите си. Съборът обаче не приема аргументи му, обявява идеите на Дж. Уиклиф и неговите за еретични и го осъжда. Изгорен е на клада в Констанц, скоро след това е изгорен и най-близкият му сподвижник Йероним Пражки.

Последователите на Ян Хус приемат през 1420 год. документ с четири члена: всички да могат да проповядват Божието слово свободно; да се дават двата вида причастие - с хляб и с вино - на всички вярващи; да се секуларизират църковните имоти; да се налагат публични наказания за прегрешения на властите, накърняващи нравствеността. Според хуситите прегрешения са и такива дела на църквата, които са в противоречие с раннохристиянските принципи (напр. продажбата на индулгенции).

Пражките хусити предприемат революционни действия, завземат манастирски имоти в полза на градските власти, обявяват бездуховните монаси за свои врагове, обзети са от антинемски настроения. Водени са от намерението да възстановят истинската християнска духовност и от идеята за национална независимост на чешката църква. Пражките хусити са известни още като чашници (каликстrни от calix – чаша), те смятат, че евхаристичната чаша на трябва да е достъпна за всички вярващи, т. е. че всички следва да получават двата вида причастие – с хляб и с вино (римокатолическата църква допуска до причастието с вино само духовните лица). Съставят песни в хорална форма, включително и предназначени за богослужението (те стават образец за лутеранската хорална музика). Във възгледите и поведението си те остават по-умерени в сравнение с южночешките реформатори.

таборити

В южната част на Чехия се оформя радикално движение – таборити (по името на град Табор). Таборитите запазват като тайнства само кръщението и евхаристия, извършват богослужението на чешки език, избират свой епископ. Не приемат почитането на икони. Обзети са от месиански очаквания и хилиастични настроения. Установяват свои укрепени табори в планински райони, в които да обитават при идването на антихриста преди да се установи хилядолетното Божието царство. В средите на таборитите се обособява т нови радикалистки групи. Едната, наричана пикарди, е начело с Мартин Хуска: привържениците й добавят към хилиастиччните представи радикалистките възгледи, че с оръжие може да се установи страведливо Божие царство на земята; отричат светите тайнства и църковните ритуали. Другата е тази на адамитите: те живеят на пълни общинни начала с общо имущество и жени, забраняват да се съдават семейства, смятат всякакво поведение за допустимо, защото Иисус Христос е изкупил всички възможни грехове, но децата се раждат греховни, затова може да се посяга на живота им.

Кръстоносните походи на Римокатолическата църква, предприети от папа Мартин V и Сигизмунд I срещу радетелите на политическа и религиозна независимост в Чехия, водени от слепия Ян Жижка, Прокоп Велики и др., приключват безуспешно. След битката при Люпан през 1434 год. умерените хусити сключват споразумение, с което признават император Сигизмунд и за крал, но запазват правото да извършват дейността си в съответствие с приетите „четири члена“. Благодарение на това хуситската църква запазва относителна независимост църква от римската курия до времето на контрареформацията. Таборитите обаче смятат споразумението за неприемлив компромис. Радикализмът им води до гражданска война с умерените хусити, самият Ян Жижка предвожда настъпленията срещу тях.

Ян Жижка предвожда хуситите

Някои от принципите на таборитите са възприети по-късно от анабаптистите в Германия.

През 1920 год. се възстановява реформирана чешка църква на последователите на Ян Хус, която от 1971 год. носи названието Чешка хуситска църква. Църквата извършва богослужението на чешки език и допуска миряните до управлението на църковния живот (в края на ХХ век към тази църква принадлежат около 100 хил. души.

Хуситската църква "Св. Петър и Павел" в Карлови вари днес е православен храм

лоларди

Значително влияние върху реформационните процеси в Англия има движението на лолардите. Лоларди се появяват за първи път в Антверпен през ХIII век. Названието им произхожда от среднонидерланското „lollaert“ - тихо напяване и е свързано с това, че първите лоларди извършват погребални ритуали и помагат на тежко болни по време на голяма епидемия. Споделят християнския идеал за бедност и милосърдие, почитат като свой покровител св. Алексей, стават популярни в Нидерландия и Германия.

В Англия установяването на общини на лоларди е инспирирано от проповедите на Джон Бол от 60-те години на ХIV в. Той се обявява за конфискуване на църковните богатства, против йерархията в църквата, както и изобщо срещу социалното неравенство като противно на религиозните принципи. "Когато Адам е сеел, а Ева е тъкала, кой тогава е бил дворянин?“ - казва той. Лолардите са странстващи проповедници из средите на по-бедни свещеници. Влиянието им се разширява, във възгледите им се преплитат религиозни и социални мотиви, често са преследвани в началото поради това, че биват отъждествявани с бегардите. Религиозните и социалните мотиви във възгледите им са тясно преплетени, участват в антифеодалното въстание на Уот Тайлър през 1381 год.

Бюргерски вариант на движението на лолардите се установява от привържениците на Джон Уиклиф (1320/30-1384), доктор по богословие, професор в Оксфордския университет. Той превежда Библията на английски език и издига искането за обособяване на английската църква от диктата на папската курия. Уиклиф остоява възгледа за трипартитна структура на обществото: проповедници (духовенство), защитници (светски лордове) и работещи (простолюдие), и смята това общество за „войнстваща църква“, призвана да служи на Бога и за спазва Божия закон в отговор на земните блага, които Бог е поверил на хората за временно ползване. Според него кралят е наместник (викарий) на Бога на земята, поради това светската власт следва да има примат над църковната. Обявява се за секуларизация на църковните имоти, да реформиране и опростяване на църковните ритуали. В Евхаристията според него хлябът и виното запазват същността си без изменение.

 

Джон Уиклиф със свои привърженици лоларди

Привържениците и духовни следовници на Уиклиф внасят внасят петиция с такива искания в парламента, но тя е отхвърлена. Съсредоточават усилията си върху това да запознават широки слоеве от населението с Библията и да проповядват. От 1401 год. крал Хенрих IV и кентърбърийският архиепископ Аръндъл започват гонения срещу лолардите, възгледите им са обявени за еретични, предприемат се решителни стъпки за отстраняването им от университетските среди в Оксфорд. Движението им дава тласък на реформационните процеси, особено в Англия.

предреформационни движения

Идеите на Реформацията се зараждат постепенно преди преди VI век главно в средите на религиозни групи, определяни като еретични или сектантски по отношение на официалната доктрина и на формата на организиран живот на Римокатолическата църква. Някои от тези движения запазват съществуването си и след установяването на класическите форми на протестантство и в присъстват в съвременния християнски живот като църкви с протестантски характер.

валденси

Валденсите, наричани още „лионски бедняци“, представляват едно от най-масовите еретични движения в средновековна Европа. То възниква през последната четвърт на ХII век в областта на Лион и наречено така по името на своя своя вдъхновител, лионския търговец Пиер Валдо. Впечатлен от евангелската проповед за нищите, чието истинско съкровище е на небесата, той се разкайва, раздава имуществото си на бедняци и решава да се посвети на християнски живот като този на първите нищи християни аскети. Проповядва идеалите на ранното християнство, от които историческата църква според него се е отдалечила твърде много.

В началото техните тежнения са към вътрешно реформиране на живота в Римокатолическата църква. От тази църква те изискват отказ от собственост и от материални доходи; отричат свещеността на епископството, както и правото духовенството да опрощава греховете. Смятат, че тайнствата се опорочават, ако се извършват от порочни свещеници (т. е. приемат възгледите на донатистите по този въпрос). Отричат изобщо църквата като необходим посредник на общуването с Бог, както и култовия смисъл на кръста и на иконите. Не приемат католическия възглед за чистилището. Смятат, че всички вярващи трябва да приемат причастие с хляб и с вино. Отдават особено значение на проповедта сред миряни. Искат от Латеранския събор през 1179 год. официално да разреши широка евангелска проповед на френски език, но безрезултатно. Преводът на Библията на френски език, предложен от тях, бива преценен като некачествен.

Изтласкани от Франция, те се установяват в района на Пиемонт в Италия. Влиянието им се разширява в Южна Франция и Северна Италия и достига до Германия, Чехия (Бохемия), Швейцария, Унгария, Испания.

 

Валденската църква "Св. Троица" във Флоренция

Твърде скоро те стават обект на преследване заедно с еретиците, често биват отъждествявани с катари и албигойци, но възгледите им се различават от тези ереси. Мнозина валденси са изгорени на клада, погром се извършва над общината в Тулуза.От ХIII век установяват организиран начин на живот. Предвождани от лидери (ректори) и следвайки идеала за свята бедност, те се организират като община на "съвършените". „Съвършени“ са непритежаващите имущество и отказали се от брачен живот добри хора, които живеят според апостолския образец, и всички те са свещеници. Затова е възможно всички те да приемат изповед на вярващите. До духовно лидерство и проповед се допускат и целомъдрени жени. Според някои не бива да се кръщават деца.

Лого на Тавола валдезе, валденската църква в Италия

Реформационните промени се отразяват върху валденсите разнопосочно – някои от тях се приобщават към калвинисткото реформатство, но в Италия общината запазва самостоятелността си. След като е отменен Нантския едикт, с който се дават права на протестантството във Франция, през 1686 г. „кралят-слънце“ Людовик ХIV предприема наказателно преследване на валденсите и стотици хиляди от тях са избити. Това предизвиква силно възмущение и протести сред представители на различни християнски църкви. Оцелелите италиански валденси се изтеглят в полупланински земи на Пиемонт.

Валденски църковен хор, Торино

Мнозина се преселват в Германия (техен център става гр. Вюртемберг), а по-късно и Америка се оказва убежище за тях (в САЩ се съсредоточават в района на основания от тях град Валдес). От Италия емигрират валденси и в Южна Америка, главно в Аржентина и Уругвай. Част от валденсите в емиграция се вливат в презвитерианските или в методистките църкви, но се запазват до наши дни и самостоятелни религиозни общини.В Италия получават пълноправно съществуване едва през ХIХ век. Създават свои училища, занимават се с благотворителна дейност. Центърът на дейността им понастоящем е във Флоренция.

Във валденска църква в Италия
Валденска църква в Торино

общи принципи на протестанстството

Протестантството, обозначавано като една християнска деноминация, е изначално плуралистично – с термина „протестантство“ се обозначават множество общности, всяка от които изповядва свои идейни принципи и изгражда собствени църковни общности. По принцип протестантите не приемат като необходима и за себе си не регламентират единна църковна организация. Затова и протестантските общности непрекъснато се „роят“ една от друга и понастоящем могат да бъдат описвани само като многообразна картина, която има множество нюанси, понякога трудно уловими от външе поглед. Независимо от различията между протестантски движения и оформилите се за твърде кратък исторически период протестантски църкви и по-малки религиозни общини, могат да бъдат откроени няколко основни принципа, валидни за всички протестанти и заложени в самата същност на протестантството.

• Върховен авторитет има Свещеното Писание (Sola Scriptura, т. е. „само Писанието“), авторитетът на Свещеното Предание се отрича. Придобиват различна модификация представите за църковна институция, но така или иначе функцията й като носител на традицията се променя радикално. Преобладава разбирането, че всеки може да тълкува словото на Свещеното Писание без посредници. Като много важна се приема евангелизаторската мисия.
• Спасението на човека е възможно единствено чрез вярата (Sola fide), за разлика от католическото разбиране за особената роля на добрите дела за спасението на вярващия.
• Спасението е възможно само поради милостта на Бога (Sola Gratia).
• Вярващите са равни пред Бога. Духовните лица нямат придаден специална свещена власт и авторитет. В класическите форми на протестантство се отстоява възгледът, че "всички християни са свещеници". Невъзможно е според протестантите да се приеме схващането за "първи сред равните" (както се определяне статуса на свещените санове в Римокатолическата църква).
• Признават се само две тайнства: кръщение и причастие. Отричат се всички останали, приемани в Православната и Римокатолическата църква. А и тези две тайнства, както се счита, са ни дадени само като знаци; действеността им се определя от личната вяра. Тайнствата, както и изобщо религиозният култ, постепенно биват доведени до пределна лишеност от символния им аспект.

Богослужението в протестантските църкви постепенно се опростява до предел. Не се приема смисъла на иконите и основанията на иконопочитанието, в църковните сгради няма иконостаси и олтари. Не се почитат светци, смисълът на тяхното посредничество в богообщението се отрича заедно с отричането на Свещеното Предание на католическата църква.Богослуженията се извършват на националните езици. Не се приемат основанията за целибат на духовенството. Смята се, че монашеството не изразява смисъла на християнския живот и следователно не е необходимо. Структурата на църквата се демократизира, в нея проникват светски възгледи и норми.

християнство: протестантство

Протестантството се заражда през ХVI век в условията на Реформацията и като част от Реформацията. Названието "протестантство" идва от документ, наречен протестация (открита декларация), внесен от група привърженици на реформационните идеи, по-специално на идеите на Мартин Лутер и адресиран към католиците в сейма на гр. Шпайер (Германия). Въпреки тази декларация решението на сейма е да не се допуска разпространението на новите радикални по отношение на Римокатолическата църква религиозни идеи и това довежда до обособяване на новата християнска деноминация.

реформационни идеи

Реформацията е мощно историческо и духовно явление в историята на Западна Европа. Религиозно-идейните й послания са мотивирани от желанието за свобода и автономност на личната вяра и на съвестта на вярващия. Прицелът на тези послания е възприемания като авторитарен клир на Римокатолическата църква. Опозицията спрямо обсебващата мощ на Римокатолическата църква се превръщат в реформационните тежнения в отричане изобщо на мястото на традицията, на Преданието. Но конкретните причини за тази съпротива се коренят в начина на осъществяването на църковната власт, в клерикализирането в самата католическа църква, в експлоатирането на някои верови принципи и практики с цел материално облагодетелстване (най-често поводът за радикална критика на тази църква става покупко-продажбата на индулгенции).

Твърде съществена е за духа на Реформацията идеята за национално самосъзнание. В този аспект реформационните движения носят и религиозно-политически характер, доколкото обвързват себе си и с доктрини на националните държави. Но по-съществен за нас е културният аспект на тези движения – категоричните позиции за национално-специфичен религиозен култ. Това се отнася преди всичко до проблема за езика – богослужението да се извършва на национални езици. И още – богослужебната музика и обреди да бъдат съобразени с различните национални традициии.

На различните слоеве изразители на реформационните идеи – на по-елитарно и на по-популярно равнище – поради различни основания строго канонизираното католическо богословие и схоластичната интерпретация на догматичните принципи започват да изглеждат ограничаващи и сковаващи човешкия разум. Собствено казано, разбирането за автономен и свободен разум се свежда по принцип изключително до индивидуалния човешки разум. С решителната съпротива срещу познатата от Римокатолическата църква мисловна традиция протестантството от времето на Реформацията до днес отстранява от себе си каквото и да било разбиране за църковен, съборен разум. Образованието в парадигмата на католическата църковност също изглежда на реформистките дейци обременено от авторитарността на клира и на догмата.

В обобщен вид религиозно-идейният заряд на Реформацията се изразява в:

• отстояване на лична вяра и свободна съвест на вярващия;
• остояване на свобода на индивидуалния човешки разум;
• отстояване на принципи на религиозен живот, близък до апостолските времена като опозиция на католическата форма на църковен живот;
• отстояване на идеята за национално самосъзнание.

ритуали и жреци

Тула-Толан има ограден церемониален център, в западната част на който се намира Пирамида на Слънцето, в северната е имало храм на Тескатлипока. Главният храм е този на Кетцалкоатл (в ипостасата си на бог на Венера, Тлауискалпантекутли). Опитите да се обрисува колкото може по-ясна и пълна картина на култовата дейност на толтеките не са много плодотворни, главно поради малкото писмени източници, визиращи пряко тяхната традиция. Археологическите находки са надежден източник, но те също не могат да помогнат достатъчно за реконструирането на такава картина.

В религията на толтеките се срещат древна традиция и нова ориентация – култовете, свързани с плодородието, трябва да бъдат допълнени с нови, изразяващи религиозните нагласи на воини и на ловци. Култът към Тлалок изразява древната традиция на култовете от първия тип. Поклонението на Кетцалкоатл е израз на новия тип култове. В Теотиуакан той все още по някакъв начин е свързан с култа към Тлалок. В Тула той е вече самостоятелен и има по-различен облик. Бог Кетцалкоатл се почита като създаващ и претворяващ и в изображенията в този храм се откриват и символи на бога воин, чиято мисия е свързана с утвърждаването на справедливост и ред. И при всички случаи особеното му място в култовата дейност е определено от покровителството му върху жреците.

 

Кетцалкоатл

Образец на осъществител на жреческа мисия се открива в лицето на Се Акатл Топилцин Кетцалкоатл. Той е представян като мистик и аскет. Опитът му да насочи богопочитанието към бог Кетцалкоатл като единствен съзидателен бог представлява, без съмнение, опит за решителна религиозна реформа. Другата негова категорично реформаторска стъпка са усилията му да за преустановяване на човешките жертвоприношения. Има изображения, които показват как орли и ягуари приемат като жертва човешки сърца. Но Топилцин Кетцалкоатл смятал, че в жертва могат да бъдат принасяни само животни – птици, пеперуди, змии. Той е образец и в смисъл, че съчетава качествата на мъдрец-мистик (философ), управник и жрец. Мистериозността на неговия образ се увеличава от това, че съвпадат по дати основните събития на неговия живот – раждането му, встъпването му във власт, смъртта му. Легендата за неговото обещание да се завърне става достатъчно популярна сред ацтеките и в съгласие с месианските си очаквания когато през 1519 год. в тези земи пристига Кортес, те го приемат за завръщащия се Кетцалкоатл.

Смята се, че толтеките вероятно обожествяват свои воини и причина за това са известните фигури на „атланти“, вероятно най-популярните фигури, познати от монументалното толтекско изкуство. Тези четири фигури с височина до 5 м са разположени върху високата платформа на пирамидата на Кетцалкоатл (обект B в археологическите източници) и зад тях има няколко колони с йероглифи и изобразени фигури на воини, на змии и крокодили. При разрушаването на храма фигурите са били грижливо закопани в земята, благодарение на което са се запазили. На главите им има шлемове от орлови пера. Символен характер имат изобразените в ръцете им нож и стилизирана пеперуда, която се смята изобщо за символ на толтеките. Възможно е в качеството си на символ тя да се свързва с представите им за митичното обиталище на Тлалокан и изобщо за „място“ на блажено съществуване. Храбрите воини се превръщат след смъртта си според вярванията в пъстри птици и живеят в небесата, пиейки нектар от цветя.

Толтекски воин атлант

Характерно изображение за толтеките е фигурата Чакмул (Червен ягуар), каквато има и върху терасата на храма в Тула. Точното предназначение на тази фигура не е установено, но се предполага че тя изобразява божествен ягуар, който изисква кръвни жертви и дарове (върху ръцете има оформена като блюдо плоскост). До пирамидата има внушителна колоната - предполага се, че тя е крепяла храмова конструкция от по-лек материал.

Чакмул при храма на Кетцалкоатл

Върху стени на пирамидата има фрески, изобразяващи процесия на ягуари и койоти. Те се интерпретират като свидетелство за наличието на религиозно-военни общества от рода на рицарските ордени. Възможно е да има специфични братства на жреци и воини, т. е. и самият статут на воин да има сакрално значение.

Койоти и ягуари, релеф

Ритуалната игра на топка е била неотменна част от религиозните церемонии. В централната част на Тула има две игрища тлачтли (покаток), открити са и настенни дискове и маркери. В тази традиция вероятно играта е възпроизвеждала, поне в по-късния период на толтекската история, противоборството между бог Кетцалкоатл и Тескатлипока и техните поклонници.

Във всеки случай, с инициационния характер на играта е свързано жертвоприношението на Кетцалкоатл – принасяне в жертва на кръв от соствения детероден орган заради ново рождение и възраждане на единството на религиозната общност. В този случай инициационната първожертва има смисъла и на жертва в името на преход към качествено ново, вече „културно“ състояние.

Ритуална игра на топка (Кодекс Борджия)

В ритуалите на божествата са принасяни и различни дарствени фигури; освен нефритените и керамични изображения са открити и вдлъбнати огледала. Символният им смисъл е свързан и с представите за дареното от Ометеотл огледало – просветлението, способността за разбиране.

науал и тонал

Видимият и невидимият свят имат един и същ източник – върховният бог Ометеотл. Невидимият, духовен свят (науал, нагуал; букв. двойник) е фин, ефирен и мистериозен, а проявеният, зримият (тонал) е груб и достъпен за обяснение. Но и тоналът, обхващащ сферата на видимите Слънце, Земя, хора, животни, растения, изразява висшия бог и е място на неговото присъствие. Човек е произлязъл от висшия бог и смисълът на живота му е в това да осъзнае изначалната си свързаност с него. В името на този стремеж той следва да трансформира живота си в тонала така, че да достигне пределна чистота (разработват се средства и прийоми за външно и вътрешно очищение). Вслушването в природата е вслушване в живеещия и в нея върховен бог. Той и породените от него божества са достъпни за общуване, и вярващите могат да видят боговете в сънищата си или в мистичен транс. Жреците и шаманите обикновено са хора с подчертани способности на визионери.

богове и митове

Ометеотл

В митологичните представи на толтеките върховният бог („теотл“ е „бог“ на науатл) има дуална, андрогинна природа и е наричан Ометеотл. Той е истинен и е съвършено единство на Ометекутли и божествената му съпруга Омесиуатл (с други думи, има свои мъжка и женска ипостаси). Обитава най-висшето, тринадесетото небе, наричано Омейокан, и управлява другите дванадесет небеса. Според хрониката от ХVI в. „Историята на мексиканците в техните рисунки“ ипостасите на върховния бог се наричат още Тонакатекутли („господар на съществуването ни“) и Тонакасиуатл („господарка на съществуването ни“).

Тонакатекутли

В теологична интерпретация Ометеотл, истината и основата на всичко, е отвъд пространството и времето, дава живот на всичко и разбиране - просветляваща всичко светлина, „огледало, осветяващо нещата“. Разбиран е като Дух, Науал, невидима и непостижима тайна, и вероятно поради недостъпността му към него няма установен култ. Същевременно той е основата и целта на всичко, всичко видимо е негово „лице“, проява и изразяване.

митологични представи за творението

Според популярен у толтеките и ацтеките мит Ометекутли (Тонакатекутли) и Омесиуатл (Тонакасиуатл) породили четири божества. В по-древната митологична версия това са Тескатлипока, Кетцалкоатл, Уитцилопочтли и Шипетотек (у ацтеките звучи по малко по-различен начин).

Кетцалкоатл и Тескатлипока създали земята от богинята на земята Тлалтекутли, която довели от небесата. Разкъсвайки тялото й (примордиална божествена жертва), създали и онова, което изпълва земята: от косите й – растения, устата й – реки и дълбоки пещери (пещерите са и в тази традиция животворният източник на примордиални води и място на възраждане), от очите й – извори и малки пещери , от раменете й – планини. След като изминали шестстотин години от създаването на земята, създали огъня и половината слънце.

Кетцалкоатл и Уитцилопочтли създали и хората – мъж и жена. Установили деня и нощта и определили ритъма на живот на света и предписали предназначението на съществата. За мъжете било определено да орат и жънат, а за жените – да предат и тъкат (митологемата за земеделеца и тъкачката е устойчива в редица древни култури, тук поразително напомня сходна древнокитайска митологема).

Останало да се „допълни“ слънцето, за да се „завърши“ творението. Тогава Тескатлипока пожертвал себе си, хвърлил се в огън и сам се превърнал в слънце с изгарящи лъчи. След това били създадени хора-колоси. В съзвучие с митологемата за свещените ери на Петте Слънца Тескатлипока бил слънцето на първата ера. В края на тази хората-колоси били унищожени.

Кетцалкоатл

Кетцалкоатл (Пернат змей, или по-точно Змей с изумруденозелени пера) се почита като създател, като бог на съзидателното добро. Култът към Кетцалкоатл е установен в Теотиуакан и толтеките черпят от митологичните представи на теотиуаканците разбирането за Кетцалкоатл като съзидател, като добродетел, донесъл царевицата от Планината на осигуряването. Но образът на птицезмей се открива и у олмеките и в техните представи той противостои на страховития божествен Ягуар.

Бог Кетцалкоатл се почита като установител на жречеството и покровител на жреците, на аскетичния живот и на молитвите. Той е покровителят на Толан.

Кетцалкоатл в облик на излизащ от подземието койот

Тлауискалпантекутли

Тлауискалпантекутли е бог на Венера, на „утринната звезда“, на изгрева. Разбиран и почитан е като ипостаса на Кетцалкоатл. Главното култово съоръжение в Тула е пирамидалният храм, посветен на Кетцалкоатл в тази негова ипостас.Според легенди Топилцин Кетцалкоатл сам се превърнал в Тлауискалпантекутли.

 

Тлауискалпантекутли, бог на Венера (Кодекс Борджия)

Тескатлипока

Тескатлипока в облик на ягуар

Тескатлипока (Димящото огледало) олицетворява слънцето, което има и животворна, и погубваща сила. В най-древните си ипостаси той е ягоуроподобен бог, пазител на пещери и причиняващ земетресения. За толтеките е и създаващ, и рушащ. В неговия образ те интегрират по специфичен начин подземната и небесната мощ. Свързват го с нощното небе, със севера; смятат го за всевиждащ в мрака, за предопределящ съдбите на света и на хората, „разпореждащ се по свое усмотрение“. За да има благоприятно действие, бива умилостивяван с дарове, с жертви и с празнични ритуали. Във вярванията на толтеките той се превръща в антагонист на бог Кетцалкоатл.

Тлалок

Тлалок е богът на дъжда, почитан се като даряващ плодородие и подходящи за храна още от предтолтекската традиция. Спецификата на разбирането на бога и на култа към него у толтеките вероятно не се различава особено от тези в Теотиуакан.

Обиталището на Тлалок, е според митологичните представи съградено от небесни скъпоценни камъни, там живеят множество малки богове тлалок, които „приличат на жреците на божествата с дълги коси“. В изобилие растат царевични злакове и други растения за храна и много цветя, всичко е раззеленено. „Летят разноцветни пеперуди и даже обикновеният калдъръм сияе като нефрит“. Всички там са весели, пеят и танцуват безспир. Вероятно именно тези представи за обиталището на Тлалок са изобразени върху фреската, изобразяваща андрогинния Тлалок в Теотиуакан.

митологема за свещеното пространството

Според митологичните представи на толтеките (както и на ацтеки и на маи) свещеното пространство е единство на небесния, наземния и подземния светове. Небесносиният „свят“ има дванадесет равнища, т. е. дванадесет (според някои версии девет) небеса: първото е небето на луната, второто – на звездите, третото – на слънцето, четвъртото – на Венера, петото – на кометите, шестото – нощно (черно-зелено) небе, седмото – дневно (светлосиньо) небе, осмото – небе на бурите, деветото – бяло, десетото – жълто, единадесетото – червено, а дванадесетото и тринадесетото са Омейокан, „царството“ на Ометеотл.

Обсидиановият свят на подземието, наричан от ацтеките Миктлан, има девет равнища – осем от тях са равнища на изпитания, а хората остават завинаги или просто изчезват.

митологема за свещеното време, или митът за петте слънца

От техните митологични разкази става известна основната митологема за свещеното време, приета и от ацтеките - за пет свещени цикъла, или Пет Слънца, в които протича животът на човечеството. Петте Слънца се назовават с имена, обозначаващи причината за възникването им и за катаклизмите, съпровождащи тяхната гибел.

• Първото Слънце е четири ягуар (в края на този цикъл ягуари унищожават живеещи на земята хора исполини);
• Второто Слънце е четири вятър (краят му настъпва от урагани, които превръщат хората в маймуни);
• Третото Слънце е четири дъжд (огнен дъжд; светът е унищожен от огнена стихия);
• Четвъртото Слънце е четири вода (светът е унищожен от потоп, а хората са превърнати в риби);
• Петото Слънце, което е за мезоамериканците настоящият цикъл от живота на човечеството, се обозначава като четири земетресение (светът ще бъде унищожен от земетресения). Опасността от унищожение на света става реална на всеки петдесет и две години, тогава силите на Слънцето се изтощават. Хората могат да предотвратят края на цикъла, като отдадат себе си в жертва в отговор на божествената жертва.

религия на толтеките

Културата на толтеките (900-1250 г.) се откроява в своя типичен облик и достига своя апогей през посткласическия период. Тя носи в себе си много от чертите на културата на Теотиуакан и се вгражда в основанията на ацтекската култура. Названието „толтеки“ означава „обитаващите Толан, т. е. мястото на тръстиките“. Град Толан (Тула) в Мексиканската долина става ритуалният център, столица на конфедеративната държава на толтеките през 900 год. (толтекската Тула днес е в района на град Тула де Аленде в мексиканския щат Идалго).

Племенните групи, които по-късно ще получат названието „толтеки“, се появяват върху културната „карта“ на Мезоамерика от VII век. Те говорят науатл, към тази езикова група принадлежат и ацтеките. Под предводителството на Се Текпатл Мишкоатл основават своята първа столица – Кулуакан. В толтекската „Легенда за Слънцата“ се разказва за Мишкоатл, баща на легендарния толтекски вожд и жрец Топилцин Се Акатл Кетцалкоатл (Нашият принц Първа тръстика Пернат Змей), обожествен според повествованието от своя син. Мишкоатл (Облачен змей; името му се свързва с почитано божество Мишкоатл, бог на Млечния път или на Полярната звезда) превзема намиращия се вече, както се предполага, в упадък мегаполис Теотиуакан и други селища в Мексиканската долина, сред които е и град Шочикалко, също известен със значимото си присъствие в мезоамериканската култура.

От около средата на Х. в. толтеките установяват своята столица в Тула-Толан, тук се преселват и жители на Теотиуакан. Освен в Тула те основават и превземат селища в района на днешните щати Морелос и Пуебла. В периода 923-947 год. толтекската държава е под управлението на Топилцин Се Акатл Кетцалкоатл.

Тула е разположена върху площ 14 кв. км и основните й култови съоръжения са пирамидални храмове. При управлението на Топилцин Кетцалкоатл Тула достига небивал разцвет. Жителите й имат богат културен живот, философска и мистична традиция, забележителни постижения в изкуството. Тула-Толан се превръща в легенда, в образец за следващите поколения. В ацтекската митология Толан е своеобразно райско място на земята. Според описанието „там има огромни тикви, злаковете царевица са колкото воденичен камък... Памукът расте в Толан вече оцветен в различни цветове: червен, жълт, розов, зелен, син, малинов, небесносин, оранжев, кафяв и тъмнозлатист. Навсякъде растат какаови дървета и какаови цветя. Там летят множество прекрасни птици с разноцветни пера и всички те пеят като планински славеи. Ето защо толтеките не са познавали нито глад, нито жажда, нито бедност, нито мъка... В Толан е имало четири къщи, принадлежащи на вожда. Първата от тях, западната, е била построена от зелен нефрит; втората, източната – от жълто злато; третата, северната – от розов бисер; четвъртата, южната – от бял бисер. Покрити са били със скъпоценни камъни в небесен цвят и с кетцалови пера.“

Митичният Коатепек (Змеев хълм), сакрален център, където е издигната Тула

Тула, пирамидалният храм на Кетцалкоатл (храм на воините)

Може да се каже, че се митологизират и самите толтеки: смята се, че от тях идва свещена древна мъдрост и художество. Названието „толтеки“ придобива така и по-различен, необвързан с етническа и езикова идентичност смисъл – то обозначава изобщо културни хора, хора с градски произход, притежаващи изключителни художествени умения, артистизъм и мъдрост. На науатл „толтекатл“ означава „художник“, а „толтекайотл“ - „толтекски дух“, т. е. специфично единение на художник и изкуство.

Според легендите когато Топилцин Кетцалкоатл решил да насочи богопочитанието към бог Кетцалкоатл като единствен създател и да преустанови принасяните на бог Тескатлипока кръвни жертви, последният се разгневил и станал причина за поражения над толтеките и за изгнанието на техния вожд и жрец.

Топилцин Се Акатл Кетцалкоатл напуска Тула през 987 год. Пак легенда гласи, че бил измамен от бог Тескатлипока и изпил опияняваща напитка, с което нарушил аскетичните си принципи и накърнил достойнството си. Тогава сам напуснал града и се изгубил далече на изток, като обещал, че от изток ще дойде отново в Тула в деня и месеца Се Акатл, когато се изпълни времето.

 

Исторически данни сочат, че толтеки се насочват действително на изток, където основават прочутия град Чичен Ица и подчиняват Ушмал, Маяпан и други градове. Затова има основания да се говори за култура на толтеки-маи, представляваща по-скоро култура на елитарни групи в района с център Чичен Ица. Тук Кетцалкоатл става почитан под името Кукулкан.

След като Кетцалкоатл напуска Тула-Толан, градът остава според легендите в ръцете на погубващия бог Тескатлипока и неговите последователи (чичимеки). Културните паметници са разрушени, свещените книги са изгорени, но част от тях толтеките успели да скрият във високи пещери.

Част от толтеките се заселват в Чолула - град, който оцелява до превземането му от Кортес и конкистадорите и е свързван понякога с митичния Толан.

религия на теотиуакан

Културата Теотиуакан се формира и достига своя апогей през периода 100-650 г. в района с център град Теотиуакан, разположен на централното Мексиканско плато. Названието на града е дадено от ацтеките и на науатл означава “място, където идват боговете; място на обожествяване, т. е. място, където хората стават богове“. Днес древният град е в района на щата Мексико.

Всъщност за произхода на носителите на тази величествена и загадъчна култура няма потвърдени данни. Няма писмени сведения за тях, не е известно как са се наричали, не е известно какъв език са говорили. Сведенията, които идват за тази култура се черпят от археологически находки и от легенди на и за ацтеките. Но по облика си тя е твърде различна от ацтекската, както е различна от тази на толтеките и от тази на маите.

От ацтекска легенда се знае за уникално събитие, подобно на което „не е имало нито по-рано, нито след това“. В миг слънцето и луната спрели да се движат за двадесет часа – нямало изгрев и залез, времето „спряло“. Единствената светлина по цялата земя се излъчвала от свещения огън в Теотиуакан. Тогава боговете слезли на това място и от този огън възпламенили отново Слънцето – един от боговете (на огъня или на вятъра) се жертвал, за да могат дневното и нощното светило да тръгнат отново по своя път. В чест на това събитие били въздигнати огромните пирамидални храмове на Слънцето и на Луната. И пак според легенда тук боговете взели решение за сътворяването на човека.

 

Теотиуакан е бил разположен площ около 30 кв. км и жителите му са достигнали, както се предполага, 150-200 хиляди души. Градът е планиран така, че изразява идеята за пространствено цяло, конституирано около ос север-юг. По тази ос е положен главният път на града, наричан „Път на мъртвите“ (на науатл „Микаотли“). В северния й край се издига Пирамидата на Луната, а в центъра, където се пресича с хоризонтираща пространството ос, се издига Пирамидата на Слънцето. Тази пирамида обозначава свиването на оста в сакрален център и представя животворното Световно дърво. По всичко личи, по-късно е издигнат другият храм, се е съсредоточил главният култ - Храмът на Пернатия змей (на Кетцалкоатл или на неговия прототип с недостигнало до нас точно име). По монументалността си и по конструкцията си пирамидалните храмове напомнят някои от тези в Южна Америка (напр. тези в Тиуанако, Чавин де Уантар, Трухильо).

Пирамидата на Слънцето

Пирамидата на Слънцето е посветена на бога на „небесните води“, почитан и от олмеките, и наричан от ацтеките Тлалок, бог на дъжда. Названието й е дадено също от ацтеките, не е известно как са я наричали обитателите на Теотиуакан. Има също и версия, според която тя е посветена на Велика богиня, а това е нетипично за познатите засега митологични системи и вярвания на мезоамериканците. Олтарът на пирамидата не е запазен. При слънцестоене Слънцето осветява пирамидата пряко отгоре.

Бог Тлалок или Великата богиня

Великата богиня на Теотиуаканили андрогинен бог Тлалок в своето обиталище Тлалокан

Богът на дъжда Тлалок, релеф

Тя е издигната върху свещена пещера, до която отвежда прокопан тунел; пещерата има четири камери, в нея са открити огледалоподобни предмети. Като култово съоръжение съчетава символа на планина с този на пещера – пещерата следва да се интерпретира като лоно, като утроба, в която се раждат и се „откърмват“ появяващите се в в света. С други думи, носи символиката на инициационен център. Според легендите на ацтеките тя е Чикомосток, сакралното място, където е създаден човекът.

Почти общоприето е, че градежът на тази пирамида е започнал през 100 г., но има и радиологични изследвания, които показват, че основите на са от векове преди това – че тя е почти толкова древна, колкото култовите съоръжения в Тиуанако според алтернативните становища, т. е. че става въпрос за времето ХIV-ХIII в. пр. Хр. Има данни за принасяни човешки жертви на бога, комуто е издигната тази пирамида.

 

Пирамидата на Луната

Богинята на водите при Пирамидата на Луната

Пирамидата на Луната е посветена, както се предполага, на богиня на земните води. От ацтеките тази богиня е почитана под името Чалчиуитликуе като на езерата и потоците и е смятана за сестра на бог Тлалок. Според митологемата за свещените епохи именно тя е, която е изпратила на света потоп, с който настъпва краят на четвъртата свещена епоха, на „четвъртото слънце“. До пирамидата има статуя с изображението на почитаната богиня. Под и около пирамидата са конструирани канали, отвеждащи подземни води, възможно е те да имат не просто утилитарно, а религиозно предназначение. Принасяни са в жертви животни – койоти, пуми, орли. Има данни за гробници на знатни жители на града в ниши на пирамидата.

Входът в храма на Кетцалкоатл

Храмът на Кетцалкоатл, детайл

Пирамидалният храм на Пернатият Змей (Кетцалкоатл) е бил по всяка вероятност главният ритуален център на Теотиуакан. Той е разположен в „цитадела“, ограден с високи стени двор в южния край на Пътя на смъртта. От двете му страни има жилищни помещения, вероятно за знатни граждани. По стените има множество изображения на бога Пернат Змей, които се редуват с други, вероятно на бог Тлалок или на божество крокодил (алигатор). Има няколко платформи, последната от които е от IV в. Това са били местата на специалните храмови ритуали.В града има руини и от по-малки култови съоръжения, край „Пътя на мъртвите“, дълъг 2,3 км и широк 40 м, са били разположени множество сгради, включително и с религиозно предназначение. По разположението си култовите сгради вероятно са умален модел на Слънчевата система: храмът на Пернатия Змей, Кетцалкоатл, „заема мястото на Слънцето, Пирамидата на Слънцето – Сатурн, Пирамидата на Луната – Уран. Смята се, че пирамидалните храмове са имали същото предназначение и смисъл, както и пирамидите в Гиза: смъртта тук няма същинска реалност, защото с нея хората се превръщат в богове.

В храмовете са открити фрески, както и малки фигури, предимно от нефрит и обсидиан, които имат вероятно вотивно предназначение. Тези изображения имат поразително сходство с познатите от религията на олмеките. Много вероятно е носителите на религията на Теотиуакан да са олмеки и частично пришълци, тъй като градът, както се предполага, е бил мултиетнически. Събитието на „спирането“ на Слънцето е, както предполагат някои изследователи, свързано с уникален катаклизъм, например преминаване на огромна комета. Правят се съпоставки с подобно събитие, описано в Стария Завет; то се е случило, както се предполага, през 1391 г. пр. Хр. Това отново поставя въпроса за това кои са били жителите на величавия Теотиуакан, как са свързани те евентуално с най-древните южноамериканските култури и отново – кои са олмеките и каква е тяхната съдба. Не е установено каква е точната причина за внезапната гибел на Теотиуакан – стопанството и културата му по това време са били в разцвета си.

Във всеки случай, вероятно в недрата на тази култура се крие изворът на основополагащ за мезоамериканците мит. Според този мит „в началото“ светът тънел в мрак и божествата спорели кой да изведе слънцето на хоризонта. След като в жертвения огън били хвърлени две групи избрани същества, Слънцето не се показало. Боговете насочили взора си в четирите посоки (Кетцалкоатл – на изток), но и тогава Слънцето не се задържало в небесния свод. Затова някои от тях отдали живота си в жертва и тази жертва поддържа според вярващите жизнената енергия на създадения свят. Това става основният мотив в религиозния култ да се правят кръвни (включително и човешки) жертвоприношения, с които се дава „храна“ на Слънцето така, както са му дали себе си за „храна“ боговете, за да може то да следва своя път през деня и нощта. Мотивът за тази жертва става културоформиращ за мезоамериканците.